Не само битовите условия правели работата във военните и в другите болници много тежка. Хората, настанени там – с контузии, със силни болки, – не се били отърсили от преживяното, от последиците на бомбардировките и от смъртта на роднини, били нервни, възприемали чувствително всяка дреболия, можели във всяка грешка да заподозрят невидим умисъл. Лекарите и сестрите трябвало да се грижат добре за пациентите, но как да го направят, когато липсвало всичко. „Тежко и обидно е! Когато лежат, [...] тогава [...] и „сестричке“, и „благодаря“, а щом им стане малко по-леко, „...с бастуна по главата“ – оплаква се на 23 ноември 1942 г. в писмо до роднини Л. Левитан.35 Както обяснява Аркадий Коровин, когато премествали болните от едно заведение в друго, „те внезапно били неузнаваемо капризни, взискателни“, той видял и „разплакани момичета“, които отказвали да се грижат за тях.36
Това се е случвало, но трябва да споменем и нещо друго. В спомените, в дневниците и в писмата много пъти намираме разкази колко искрено са страдали лекарите и сестрите, когато не успявали да спасят някой болен, с какво вълнение са говорели за мъките им. Понякога болните давали от своята дажба на гладните медицински сестри и на децата около тях – и това трябва да се спомене. Умиращите хора се доверявали на тези, които се грижели за тях, молели да им пишат писмата, разказвали семейните си истории. Не всички се сприятелявали, но през нервността заради тежките кофи и замърсените подове, през разправиите с болните неизбежно се промъквало и човечното. Една от жените разказва за „момче“, за което се грижели в болницата. Такива са тези хора – обикновени, простодушни и разказват без патетика и без преувеличения: „Докараха го, той не можеше да стои на краката си, внесоха го. [...] И когато си тръгна, го облякохме хубаво. Бяха останали всякакви дрешки, изпрахме го, изгладихме всичко и [...] той си тръгна като – и аз не знам – някакъв принц.“37
В края на 1941 и началото на 1942 г. болниците били в тежко състояние. Нямало електричество, нямало гориво и газ за осветление. Основният проблем бил липсата на вода. Нямало с какво да я стоплят. Не можели до къпят болните със студена вода, понякога със седмици нямало санитизация. „Слагахме ги на дъски, поставени върху ваните, [...] миехме с прохладна сапунена вода онези небинтовани части от тялото, които можеше да докосне изтривалката. [...] ранените трепереха от студ и шумно тракаха със зъби“ – спомня си Аркадий Коровин.38
Опитвали да заместят липсващия сапун с алкални средства, които увивали с парцали, но те много разяждали ръцете. Нямало бинтове и марли, накисвали в разтвор използвани гипсови материали, после ги изпирали. Не за всички имало патерици, най-дефицитни били детските. Лекарствата били оскъдни. Във военната болница на Менделеевата линия били принудени да обработват раните с дим. Не всички имали топли резервни дрехи, обувки, ръкавици, вълнени чорапи.39 В докладна записка на военния отдел на градския комитет на ВКП(б) от март 1942 г. се споменава, че във военните болници „се е влошила храната, спряно е прането и подмяната на бельото, бойците не се мият, сред ранените и болните има въшливи, влошила се е санитарната ситуация... (не работят тоалетните, умивалниците и т.н.)“40. В началото на 1942 г. Александър Болдирев видял във военна болница, смятана за най-хубавата в града, „студена и напълно запушена“ тоалетна41.
От първата половина на пролетта на 1942 г. ситуацията във военните и цивилните болници започнала да се променя. Това до голяма степен било свързано с подобряването на храната в града и с ремонта на водопровода, с използването на оградите и на дървените къщи като дърва за огрев за болниците, а също и с евакуирането на тежко болните, които не можели да изведат от града преди отварянето на леденото трасе. Не можем да не споменем и доброволната помощ от предприятията, училищата и учрежденията. В нея има спадове и върхове, които зависели от ситуацията в града, но дори през „смъртоносното време“ тя не спирала. Предавали и шиели за болните топли дрехи, събирали подаръци, съдове (в болниците нямало достатъчно). На пациентите четели книги и вестници, помагали им да пишат писма. Понякога деца изнасяли концерти.42 През септември–октомври 1942 г. често ги виждали във военните болници. Ученичката Галина Зимницка си спомня: „Понякога ни даваха да навиваме бинтове, да правим тампони. Веднъж измихме съдовете.“43 През пролетта на 1942 г. 351-о градско предприятие било „прикрепено“ към военните болници. В тях пращали бригади, които помагали, като чистили стаите, прали бельото44, а през лятото на 1942 г. задължили предприятията да предават част от реколтата от своите зеленчукови градини в болниците. Естествено, не можело това да не предизвика търкания, както си спомня директорката на фабрика „Светоч“ А. Алексеева, „даже се карахме с болницата, когато деляхме реколтата. [...] искахме да им дадем по-малко картофи“45. Можем да го разберем – всички били гладни и често не се съгласявали лесно да дадат на други, но давали и споделяли, макар и невинаги без съпротива. И носели от дома собствените си съдове, и макар и те изтощени, миели подовете. Трябва специално да споменем помощта на свещениците и на миряните. Никой не ги е принуждавал да помагат доброволно, но и те, подтиквани от чувството за милосърдие и състрадание, се мъчели колкото могат да намалят мъките на нещастните хора, които се опитвали да оцелеят по болниците. Паството на Спасо-Преображенския храм събрало и предало на болниците около сто кърпи за ръце, бинтове, топли дрехи.46