Доброволната помощ била много необходима, защото често болните гладували. Нямало как да им даряват щедрите дажби на военните болници, въпреки че те разчитали на тях. „В болниците не приемат гладуващи независимо в кой стадий, за тях няма храна“ – обяснява Владимир Кулябко.47 Роднини хранели част от пациентите с това, което имали: вземали купоните на болните и те преминавали на хранене три пъти на ден с топла храна от столовите. Зле бил този, който нямал такава подкрепа. А. Боровикова пише за работник, настанен в болница: „Молеше ме като господ бог да му пратя 200 грама хляб и гъста каша.“48 Там гладът се усещал още по-силно, нямало много възможности да се оправиш, да приготвиш нещо у дома от немислими заместители, да вземеш нещо на заем: „За чий са ми прахчетата... дай ми нещо да ям“ – така отговаряли на медицинските сестри в болниците.49 На пациентите било разрешено да си претеглят порциите, но често нямало кой и гореща вода за чай да им даде. Л. Ходоров описва такава сцена в болница: „Обща стая. Сестрата донесе гореща вода, всички легла се размърдаха. Сестра, на мен... Сестра, дай ми. Отдавна, от три дена не бяха давали гореща вода.“50
От лятото на 1942 г. храната за болните се подобрила, но и тогава имало „слаба храна“. Любов Шапорина, която през август 1942 г. била на лечение в болница, описва в дневника си менюто от един „засищащ ден“: за закуска 200 грама каша от елда и чай; за обяд супа от зелеви листа със зрънца жито, 220 грама немного гъста каша от ориз със стафиди и непълна чаша желе от сушени кайсии; за вечеря имало 200 грама рядка овесена каша.51 А това е менюто в „генералската“ военна болница през същото лято на 1942 г.: „...водка, шпроти, сардини, сирене, раци, масло неограничено, а след това шишчета с ориз и салата.“52
За хората, които нямали възможност да влязат в столовата за генерали, посещението при роднини във военните болници често било възможност и те да похапнат. Носели дребни подаръци, но се надявали, че ще им падне по нещо от болничното меню. „Посещавах я всеки ден не само защото ми се искаше да я видя, но и защото тя ми даваше от своята супа“ – Н. Гаврилина си спомня посещенията при майка си в болницата.53 Случвало се и други болни от състрадание да хранят децата, особено малките, доведени от родителите си в болницата.
Често в града говорели за кражбите във военните и общите болници и това не било случайно. Работещите там не само получавали купони първа категория, но можели да вземат и от храната, останала от умрелите, както и от храната, която още не били успели „да разпределят“ между постъпилите за лечение, но още незаведени по списък. Случвало се всичко: медицинският персонал имал пропуски за столовите, същите като за болните, в кухнята готвели супите и кашите по-течни, не давали на пациентите допълнителните продукти, предвидени за тях, за което те и не подозирали. Ще споменем само колко често там се хранели „концертиращите“ артисти, декламаторите, лекторите – откъде да вземат за тях продукти, ако не от храната за болните?
Разбира се, повечето лекари и сестрите не живеели луксозно. И те умирали от изтощение. „Нареждам се на опашка и пред мен някаква жена случайно казва: „...в нашата работа всички умират, малко хора останаха.“ А тя била санитарка в Максимилиановата болница. Помислих, че ще им трябват хора, може и да ме вземат... Отидох в отдел „Кадри“ и казвам: дойдох да ме вземете на работа, тъй като знам, че няма достатъчно хора. Оформиха [документите] ми и ме взеха за общ работник в болницата“ – спомня си Н. Биковска.54 Много лекари и медицински сестри подкрепяли роднините си, често хора без собствени доходи, освен това през „смъртоносното време“ дажбите с купони за работниците не били много по-големи от тези чиновниците. Алла Безобразова си спомня: „Хранехме болните – протягаш лъжицата с каша и сама му отваряш устата.“55 През първия месец от глада (ноември 1941 г.) топлата храна във военните болници даже с купони за работници била рядка (т.е. без нищо) супа, рядка каша, 50 грама месо и 400 грама хляб – най-важното в тези купони, заради което отивали на работа в болниците.