Най-вероятно това не се случвало често и в поликлиниките „за възрастни“ не лежали трупове всеки ден по коридорите. Но няма съмнение, че лекарите са нямали възможност много да помогнат. Въпреки това, когато хората били на дъното на блокадата, и тази помощ била ценна. Разбира се, както навсякъде и тук немалка роля имало някое заплащане – тогава вадели скрити лекарства, преглеждали по-внимателно. Никого не бива да съдим, много лекари хранели не само себе си, но и други, които нямали доходи, които чакали някой нещо да им даде. На Александър Болдирев, който помолил да му направят инжекция с аскорбинова киселина, лекарят „някак смътно заговорил за антисанитарните условия и колко е трудно в тези условия в поликлиниката. „Виж, ако беше частна.“ Той избухнал от негодуване и не си мерил думите: „Мръсни хищници! В поликлиниката може да си купиш всичко: каквато и да е диагноза, болничен лист, който да те освободи от всяка държавна повинност, даже от служба в армията.“66
Трудно е да се каже дали наистина е било така. Възможно е това да са преразказани слухове – в дневника на Болдирев, иначе много подробен, почти няма такива сведения. И лекарите в поликлиниките както и останалите ленинградчани са понесли всички ужаси на блокадата. На някого му е било по-леко, на друг по-трудно, но почти всеки е гладувал. Те не са виновни, че са нямали лекарства – откъде да ги вземат? И как да съдим хората, че били нервни и безразлични – къде другаде може да се намери такава бездна от страдания и как в тази ситуация да бъдеш добър и отзивчив? През лятото–есента на 1942 г. обслужването в поликлиниките се подобрило. Било забранено в болничните листове да се вписва една и съща диагноза „дистрофия“, това пречело да се видят другите болести, които налагали незабавно лечение. Вече нямало умрели по коридорите и по стълбите в поликлиниките, по-разнообразни били лекарствата. Всичко това, разбира се, не прилича много на идилия, но нищо не постига отведнъж.
xliii Научен институт за приложна химия, основан през 1919 г.; през 1924 преименуван на Държавен институт за приложна химия (Государственный институт прикладной химии).
xliv Отдел за култура и пропаганда в завод, учреждение, партиен комитет и т.н.
xlv Ден на труда. – Б.р.
xlvi Заразна кожна болест, пренасяна от въшки.
xlvii По време на обсадата така наричали неокупираните съветски територии. – Б.р.
xlviii Физкултурно-оздравителен комплекс.
xlix Алексей Косигин (1904–1980) е съветски държавен и политически ръководител, от 1964 до 1980 г. министър-председател на СССР; през 1942 г. като представител на Държавния комитет по отбрана ръководи евакуацията на населението в Ленинград.
l Общински окръг в Красногвардейски район на Санкт Петербург, намиращ се на брега на езерото Большая Охта. По време на блокадата на гара Ржевка пристигали влаковете с продукти и стоки за обсадения град.
li От 1917 до 1947 г. държавни институции, изпълняващи ролята на министерства.
lii По името на Алексей Стаханов (1905–1977) – миньор; през 1935 г. при предварително организирана акция една смяна миньори изкопава 14 пъти повече въглища от определеното като норма. Постижението е приписано единствено на Стаханов и използвано за т.нар. стахановско движение за извънреден труд в цялата страна.
liii Районен отдел на Червения кръст.
liv Районен отдел на народното образование.
lv Совет народных комиссаров СССР, всъщност правителството на Съветския съюз по онова време.
Заключение
На 14–17 януари 1944 г. по време на Ленинградско-Новгородската операция блокадата била напълно премахната. Тази операция не е била основната в стратегическите планове за 1944 г., но била важна, защото можела да бъде предпоставка за разгрома на немската армия, окупирала Белорусия. По това време група армии „Север“ имала повече от 700 хил. войници, дълбоко ешелонирана отбрана, като най-укрепена била част от пътя между Новгород и Чудово. Главната задача на Волховския фронт била не да изтласка 18-а армия от предварително подготвените позиции, а да я разчлени и ликвидира. Не успяват да изпълнят изцяло този план, но 18-а армия понася тежки загуби. Кирил Мерецков си спомня: