Често ходели за вода до Нева. В началото подминавали другите реки и канали, защото мислели, че са мръсни. По-късно и това пренебрегнали. Ходели до Фонтанка и даже до осеяния с трупове Отводнителен канал – наистина често се оплаквали от качеството на водата в тях. Всичко зависело от това колко изтощени са хората, дали има наблизо кладенци и чешми. И около дупките на Нева се образували купчини лед, по които хората се плъзгали и падали във водата, било трудно да се изкачват на брега по преспите и заледените каменни стъпала, да се държат за хлъзгавите перила. Въобще не било лесно да се пробие дупка в леда. Не всеки можел да го направи, а и властите невинаги реагирали достатъчно бързо. „Безобразие, кой е организирал тази помощ за населението! – оплаква се в дневника си на 24 януари 1942 г. Иван Жилински. – Наблизо е пожарната, която няма работа, а не могат една дупка в леда да пробият.“28 Понякога е трябвало дълго да се върви, за да се стигне до дупката, редели се опашки.
Най-изтощените (макар че не само те) събирали сняг близо до къщите и по парковете, като се надявали, че там ще е по-чисто. Най-често снегът бил мръсен. Един от хората, преживели блокадата, си спомня, че забелязал на улицата снежнобяло петно, но това се оказал платът, с който бил увит мъртвец. Тенджера сняг давала приблизително литър мръсна вода. Опитите да си налеят вода от водоемите за пожарните в градинките също не били много успешни – тя често имала „отвратителен вкус“29. Онези, които от изтощение и болести не можели да излязат от стаята и на които никой не помагал, трябвало да молят за вода съседите. Било унизително и често не били много щедри, а понякога просто отказвали. И не можело да им се сърдиш: хората се измъчвали, за да налеят вода, често умирали по пътя, застигнати от бомба. Молели се не само за студена, но и за гореща вода, а дървата били много ценни. Опитите да се облекчи участта на тези хора през първата блокадна зима невинаги били успешни, но не бива да ги премълчаваме. Политическият организатор в една от жилищните сгради Мария Разина дори решила да направи нещо като чайна: там имало гореща вода, дори предлагали кафе и какао. Бързо и това спряло: свършили запасите, кафе давали само на децата, какао на болните, а на другите само гореща вода. Поредица свидетелства за създадени в домовете „клубове“ са толкова безсрамно напудрени, че трудно можем да повярваме, че са достоверни. Там има разкази как домоуправителите уреждали по сградите фризьорски салони(!), бани, „агитационни кътове“ и топли, уютни клубове чайни, в които имало гореща вода за чай и „винаги нови вестници(!)“.30 Разбира се, хората се опитвали да направят бита си „по-човешки“, но обикновено и най-добрите им намерения замирали след ноември 1941 г.
Комсомолско-битовите отряди наистина помагали на хората, но те били малко и, разбира се, не можели да стигнат до всяко жилище. Градът се съживявал бавно, не успявали бързо да решат проблема. „Позорно е, че и досега ходим с тенджери до Нева“ – това чувал да казват хората писателят Висарион Саянов през есента на 1942 г.31 В началото на юли 1942 г. вода имало само в 38% от къщите в града.32 Първата ефикасна мярка било прокарването по улиците на чешми и водопроводни тръби с кранове, а освен това размразяването и отварянето на съществуващите водопроводни връзки. В началото не били много и при тях се тълпели опашки. По-късно станали доста повече, по-често подавали вода и по домовете. През 1943 г. вече почти не носили вода от Нева и от другите реки и канали. Общинските служби заработили по-добре (придобили известен опит), а и хората в града били по- малко.
Заради липсата на вода в повечето къщи била повредена канализацията. Положението се влошило заради рязко намалялото изхвърляне на нечистотиите. Преди войната асенизаторите използвали 100 автомобила и 500–600 конски платформи, а през декември 1941 г. – 5 автомобила и 44 конски платформи.33 „Заковаха с дъски кварталните тоалетни. Ние трябваше в студената стая да си изпразваме стомасите на хартийка, да ги завързваме и сутрин – в помийната яма“ – отбелязва един от жителите на блокадния град.34 Опитите някак цивилизовано да се реши този проблем се проваляли по много причини. Тъй като никой не получавал дори неособено полезните евтини битови „съвети“, всеки сам решавал какво да прави. Жена, преживяла блокадата, си спомня: