Трябва да отбележим, че дори когато успявали да намерят дърва, нямало как да запалят печката – не продавали кибрит. Липсата му усетили и през първата зима от блокадата, но най-вече през лятото и есента на 1942 г. Тогава дажбата била една кутия кибрит на месец, но и нея невинаги получавали. „На улиците постоянно си палят цигарите един от друг“ – пише Александър Болдирев в средата на юли 1942 г., а няколко седмици по-късно той записва: „Получих чудесно кресло, искри летят от него.“50 Паленето на огън с кремък може да се смята ако не за основен, то за най-символичен белег на „пещерния“ бит на ленинградчани.
Правели всичко възможно, за да си осигурят дърва. Не се притеснявали да откраднат. Най-често трупали дървата във входовете, по дворовете, по мазетата, в бараки. През декември 1941 – март 1942 г. мнозина почнали да складират в жилищата си, а докато ги пренасяли, се бояли да ги оставят без надзор. Случвало се съседите веднага да разграбят дървата, изхвърлени в двора по време на пожар. Най-често разбивали бараките, като се случвало с намереното вътре да отнесат и стените, и вратите. Обикновено крадели чуждите дърва нощем, но това невинаги спасявало крадците от побой. „Някакъв мъж излезе от будката на пазача, настигна я и я прасна с дъската по главата“ – така било наказано десетгодишно момиче, което заедно със сестра си опитало в тъмното да отмъкне дъска от бараката.51
През зимата на 1941–1942 г. най-често събаряли оградите, за да ги използват като дърва за огрев. Ставало стихийно и нямало сила, която да спре нарушителите. „Никаква милиция няма как да ги спре и няма смисъл да се намесваш – спомня си Александър Тихонов. – Отказахме се. Да трошат!“52 Опитвали да намерят дърва за огрев от пострадалите от бомбардировките къщи и трябвало около тях да поставят пазачи. Дори по време на обстрел събирали трески, греди, каквото остане от дървените къщи, такива сцени можело да се наблюдават не само през декември 1941 г., но и през май 1942 г. и дори по-късно. „Улиците бяха пълни с боклуци и веднага като мравки се насъбраха търсачи на дърва. Ровят не само на улицата, но даже се катерят по разрушения покрив, дори с опасност за живота събират всяка клечка“ – записва в дневника си на 1 май 1944 г. Ирина Зеленска.53
Имало специални документи за получаване на дърва. Не на всекиго ги давали и често трябвало да убедиш тези, които ги разпределят, че имаш право да си сред първите в реда за получаване. Обикновено помагали на изтощените, на лежащо болните, особено ако имали деца. По къщите ги разнасяли санитарно-битовите отряди. Администрацията на предприятията, доколкото можела, се грижела и за работниците, които заради болест или от изтощение не можели да излязат от къщи. Специални грижи полагали за семействата на военните, които воювали или били загинали на фронта. Тези, които отговаряли за това, много трудно можели да изклинчат – следели ги „отгоре“. През 1943–1944 г. профсъюзите специално снабдили с дърва 39 005 войнишки семейства54 – ще го кажем направо, не са много, но без тази помощ трудно биха оцелели.
Дори от това, което пишат за себе си ръководителите на районните комитети, разбираме, че еднократните дажби дърва за силно нуждаещите се били много оскъдни – от ½ до 2 кубика. „Даваха по едно малко парче дърво. Забивам гвоздей, връзвам го с въже и го влача. Мъкнах го от „Московски ворота“ до „Сенни площад“ – спомня си К. Говорова.55 Но дори да имаш купони, не е сигурно, че ще получиш дърва. Работниците в склада можело да не ти дадат, като просто кажат, че няма. Освен това не всички искали да вземат от „лошите“ дърва, чакали да докарат от „хубавите“.
Събарянето и разрушаването на дървените къщи бил основният и навярно единственият начин да се регулира „дървената криза“. Опитите да секат дърва в горите на Парголовски и Всеволожски район през септември 1941 г. се провалили. Към 24 октомври 1941 г., когато започва отоплителният сезон, от плана за снабдяване с дърва за отопление бил изпълнен само 1%(!).56 Това била една класически объркана кампания. Били използвани юноши, работници от учрежденията, които едва можели да ходят; тях винаги пращали да вършат различни работи, тъй като не мислели, че са кой знае колко необходими на работното им място в града. На повечето не дали инструменти, нямало къде да спят, не им дали и работни дрехи. И най-важното – нямало с какво да карат приготвените дърва. По-късно имало опити, невинаги безуспешни, да се въведе ред в работата на такива отряди. Новите мобилизирани групи (около 2 хил. момичета) успели да си уредят по-добри условия, макар че и на тях им струвало много усилия.
Единственото, което оставало – да събарят дървените къщи. Това ги спасило. Почнали да ги събарят през декември 1941 г. През февруари 1942 г. взели решение да бъде разрушен стадионът „В. И. Ленин“ на Петроградска страна. Тази кампания станала масова през лятото и есента на 1942 г., когато се подготвяли за втората блокадна зима. В южната част на Ленинград, в Новая деревня, в Петроградска страна и в Ржевка разрушили за дърва повече от 9 хил. къщи. Събарянето продължило и през 1943 г., но вече в по-скромни мащаби. В разрушаването участвали хиляди хора, често „цели предприятия“57. Много от тях нямали необходимия опит, падали от покривите на събаряните къщи, по невнимание се наранявали, докато работели с пилите, оставали затрупани под гредите. Твърди се, че обикновено били събаряни разрушени, овехтели къщи, в които никой не живее, но това не е вярно. Събаряли и добре запазени къщи, хората в тях не искали да ги напуснат и били необходими сериозни усилия, за да ги разселят из кварталите в центъра. В много от тях имало градинки, дребни животни (кози, кокошки) и им било жал да ги изоставят: „Упорито не искат да се махнат, [...] въпреки че имат документ за настаняване, и остават да живеят там, докато не почнат да рушат покрива над главите им.“58 Събарянето на къщата, в която участвал Василий Чекризов, също трябвало да бъде прекратено: „На втория етаж още има хора... Не искат да се махнат, седнали на куфари и вързопи.“59