Не всеки можел да издържи в километричните опашки. Близките се сменяли през няколко часа, което зависело от времето, как се чувствал човекът и колко души били в семейството. Най-зле били самотните. Обикновено вътре в магазина хората се разделяли на няколко групи – една до касата, друга до отдела за сладкарски изделия, трета при щанда за месо. Тъй като стоките в магазина можело много бързо да изчезнат от лавиците, било важно да си близо до някого, заел място близо до „най-перспективния“ щанд. Те можели да се сменят и често вътре притичвали от едната опашка в другата, с което дразнели останалите.
През първата половина на септември магазините затваряли при обявяване на тревога. Но имало толкова често, че скоро спрели да им обръщат внимание. „От днес търговията и движението на автомобили не спира по време на тревога“ – съобщава на 19 септември 1941 г. Евгения Васютина.12 Магазините и хлебарниците трябвало да затворят, когато падат снаряди, но хората не се разотивали, за да не си изпуснат мястото в опашката. „Не действат нито молбите, нито заплахите на милицията“ – пише на 25 ноември 1941 г. актьорът Теодосий Грязнов.13 Василий Чекризов съобщава, че след публикуване на уводна статия в „Ленинградска правда“ на 28 ноември 1941 г., в която имало сериозни обвинения срещу тези, които нарушават реда, от 1 декември „милицията се развихри, започна да глобява и да изпраща обвинените на административна комисия. Както винаги го правят „кампанийно“. [...] Днес милицията свали гарда и пак има опашки, докато се стреля. [...] Даже когато снарядите падат съвсем наблизо, опашките не се разотиват, само при всеки взрив се притискат до стените и навеждат глави“14.
За да е все пак някак справедливо и за да не пускат в опашката „външни лица“, започнали да раздават „номера“. Щом ги вземели, мнозина се разотивали да се греят по домовете си, а когато се върнели, разбирали, че някой друг „активен“ (властите не се намесвали) е успял да раздаде нови номера. Избухвали скандали и взаимни обвинения. Тълпата се съпротивлява срещу всеки опит да се наместиш в опашката. Идващите често трябвало да се молят и да се унижават, но ако не помагало, използвали сила, без да се съобразяват с каквото и да било. М. Смирнова, когато се опитала да застане на мястото на мъжа си в опашката, „я изхвърлили за косата“15. Интелигентните хора се държали по-прилично, от което се възползвали другите: изблъсквали ги от щандовете, изхвърляли ги от опашката, а когато успеели да застанат на подходящо място, те мълчали, свеждали очи, когато някой протестирал. „Пролетариатът е озверял“ – отвратена казва Любов Шапорина, но по-подходящо би било да кажем, че за нея „пролетариат“ са всички, които пренебрегват моралните правила.
На опашките пред магазина било по-спокойно, но вътре можело да се видят безобразни сцени. През „смъртоносното време“, когато трябвало с часове да чакаш на лютия студ, без да се надяваш на нещо, да стигнеш до продавача било невъзможно без ругатни, блъсканица, в която можело да ти счупят ръката, и без честите побои. По-късно, когато опашките сериозно намалели и за всички имало стоки с „купони“, хората били по-търпеливи към нарушителите на реда, но и тогава никой не успявал без скандали да пререди другите.
Лидия Гинзбург, литературовед и есеист, си спомня:
Почти всеки мъж, който влиза в магазина, се опитва да се промъкне до щанда, като пререди хората. Мъжете не могат да обяснят откъде у тях идва това вътрешно чувство, че имат право, макар че постъпката им е очевидно нередна. Но те си знаят: реденето на опашка е само за жените. Може би имат някаква смътна представа, че имат това право, защото няма много от тях по опашките. Впрочем те нищо не обясняват; или ругаят, или произнасят класическата фраза: „Бързам за работа.“ – „А ние не бързаме ли за работа?! [...] Сега всички бързат за работа“ – сърди се жена с чиновническа чанта. Мъжът крадливо прибира хляба, който са му дали. Той няма какво да каже, но си знае: дори тя да работи колкото него, дори повече, тяхното отношение към времето, към неговата стойност, употреба и разпределение е различно. И неговото отношение му дава право да си вземе хляб, без да чака на опашка. Продавачката, която не се интересува, го разбира и често тя поощрява претенциите на мъжете.“16
Видимите следи от блъсканиците и сбиванията в магазините били потрошените стъкла, счупените каси, разместените и разбити щандове.17 Имало е и по-сериозни инциденти: погроми в магазините и хлебарниците. Обикновено те се случвали, когато директорите съобщавали, че няма да докарат нищо повече и опитвали да затворят вратата. По време на блокадата хората реагирали много емоционално най-вече в края на месеца, когато свършвал срокът на купоните, които не са за хляб, и се страхували, че те ще пропаднат. Хората се втурвали в складовите помещения, търсели стоки под щандовете, грабели останалите хлябове, управителите опитвали да успокоят тълпата, обещавали, че утре ще докарат, ходели заедно с избрани хора от опашката по складовете и в заводите за хляб. Но понякога и това не помагало, налагало се да викат въоръжена охрана и работническите патрули.