– Ние пак там се записахме. И да знаете колко много дават. Вчера сестра ми донесе две порции супа, вътре буквално половин кило ориз.
Фактите са общи, но като лична, подводна тема – демонстрация на лични постижения.22
Опашката непрекъснато се интересувала дали през следващите седмици ще повишат дажбите и дали ще успеят да похарчат купоните до края на месеца. „Понякога можеше да чуеш най-хубавата новина: утре ще дават нещо, например елда.“23 И не можели да не разказват за проблемите си. „Група жени си брои покойниците“ – констатира Eстер Левина, която била на опашка на 16 януари 1942 г.24 През „смъртоносното време“ това тъжно, мъчително преброяване на умрелите от глад или от измръзване, от болести, от изтощение нямало край – общата беда сближавала хората: „На опашката разбрах, че на старицата за един ден от глад умрели синовете, и двамата (на 26 и 28 години). От пълно изтощение, въпреки че единият син имал купони като работник. [...] Пред мен дама, жена на служещ в пощата, казва, че мъжът ѝ е на легло, тя се мъчи да го храни както може, но няма средства и нищо за размяна, а и на нея ѝ се иска да яде.“25
Не е чудно, че на опашка често говорели за несправедливост, за връзки, за кражби, за мошеници. „На опашката пред магазин №7 в Кировския район (на ул. „Калинин“) се говорело, че обществото не обръща достатъчно внимание на контрола в магазините“ – това съобщение, вероятно донякъде смекчено и оформено с бюрократичен език, дори било предадено на първия секретар на градския и на областния комитет в Ленинград Андрей Жданов. Понякога в тълпата се чували и антисъветски изказвания. Не били много, но това не бива да ни заблуждава – хората се страхували, че ще „ги регистрират“ и ще станат жертви на репресии. Подобни опасения не били безпочвени. Например секретарят на партийната организация на социалната служба на Приморския район бил осведомен за поведението на един от неговите служители, който казал, докато чакал на опашка: „Хубаво ни хранят с хартия. Приличаме на коне, завързани за стълб: ако не им дават за ядене, конете гризат стълба. Такива сме и ние, не ни дават ядене, а ни четат вестници.“26
Измами, удари в кантара, проблеми с купоните, грубо отношение били присъщи на повечето магазини. Като използвали лошото осветление или като забележели най-изтощените хора, готови всеки момент да припаднат, продавачите откъсвали повече купони, отколкото трябвало. Това се случвало най-често когато един човек трябвало да получи хляб за няколко души и нямало как да следи всички манипулации на продавачите: „Често някоя жена, стояла цял час на опашката, подавайки купоните на продавача, разбира, че те вече са... използвани. Обикновено се започва плач или сериозни ругатни, съпровождани с взаимни обвинения.“27
Като се върнели вкъщи, премервали хляба на „своята си“ теглилка и често разбирали, че са им дали много по-малко. Така в средата на януари 1942 г. (върхът на епидемията смъртни случаи от глад) на един човек му дали първия път 102 грама по-малко, на жена му – 133 грама и още веднъж го измамили със 129 грама. Те пресмятали грамове, а при обиска на един управител на магазин вече броили килограми: намерили 175 килограма масло, 105 килограма брашно – това се случило въпреки стотиците контрольори, които проверявали магазините.28 „Продавачите мръзнат и внимателно се следят един-друг, когато ни раздават нашите трохи“ – написаното в този дневник сякаш е за някакви хищници, а не за тези, на които са поверени съдбите на хора.
Много често нарушение на продавачите било снабдяването „по друг начин“ на близки, роднини, приятели и съседи, а и на „полезни“ и „нужни“ хора. „Управителката на магазина през цялото време се занимава да снабдява на черно свои познати. Така, без да се реди, получава каквото му се полага цялото 25-о отделение на милицията. [...] На 30.12. всички дежурни милиционери в магазина бяха пияни“ – педантично записва в дневника си на 2 януари 1842 г. Иван Жилински.29 Не го криели и никого не можели да заблудят, всичко ставало пред очите на опашката – нервна, раздразнена, ругаеща. В дневника на Евгения Васютина има ярка „живописна картинка“ какво се случва в складовете на магазините: „Една съседка ми предложи да не вземам от техния магазин водка, а хубаво вино. [...] Отидох, в тяхната канцелария горят в печката натрошени сандъци, седнах до вратичката [...] и направо от бутилката опитах кое вино е по-хубаво: това, което съседката ми даде за купона, или онова, което е взела за себе си...“30