Хората по опашките се възмущавали от безобразията, но малцина устоявали на изкушението да са на мястото на онези, които са се уредили. Продавачите не разчитали на особени облаги, ако вярваме на очевидците, не те са искали подкупи. За да ги „омилостивиш“, трябвало да си съобразителен и да имаш прословутото „обаяние“. Александър Болдирев, който на 12 декември 1941 г. „получил с връзки, без въобще да се реди на опашка“, дажбата юфка за десет дена (800 грама) за цялото семейство, година по-късно признава: „измъкнах от магазина вместо 200 грама цяло кило чудесна овесена каша за децата само заради красивите ми очи.“31
В блокирания Ленинград работели и магазините за промишлени стоки (наистина с големи прекъсвания). „В тези магазини има всичко“ – пише на 8 октомври 1941 г. Г. Рудин на жена си и дъщеря си.32 Гостиний двор изгорял по време на бомбардировките и дълго време го възстановявали, може би защото твърде оскъдният асортимент промишлени стоки можел да се побере и в много по-малки помещения. „Нишите са заковани. Дясното крило на зданието прилича на обгорял черен скелет. Таваните са пропаднали“, съобщава Николай Синцов в писмо до роднини, изпратено на 27 септември 1942 г.33 Най-често използвали другите големи универсални магазини за раздаване на хранителни стоки. Но универсалният магазин във Виборг работел. Галина Зимницка си спомня как през октомври 1941 г. тя и майка ѝ смаяли продавачите, защото „си купили бански костюми“. Александра Воеводска успяла даже през февруари 1942 г. да купи в такъв магазин за момчето си „сандалки за лятото“.34 В такива магазини продавали и канцеларски материали. Цените: молив – 10 копейки, ученически тетрадки – 15 копейки, изглеждали нищожни, ако ги сравниш с пазарната цена на един хляб: 300–400 рубли. Странно е, но в Ленинград през декември 1941 г. работел дори зоомагазин.35
През пролетта на 1942 г. военният съвет на Ленинградския фронт решил заради евакуацията на стотици хиляди души от града да се намалят магазините. Главен магазин за промишлени стоки станал Ленинградският търговски дом – през есента на 1942 г. там можело да се купят детски сандали и вълнени пуловери. Много хора имало в Дома на книгата, най-големият магазин на „Невски проспект“. Работели и антикварните магазини, макар че често били празни. Даже през януари 1942 г. в магазинчето за книги в университета имало „антикварна литература и често даже много интересна“36. Не само библиофилите идвали по време на блокадата в антикварните магазини, но и бедстващи. За тях да продадат книги понякога било единствената възможност за прехрана. През юли 1942 г. в книжарницата на „Невски проспект“ имало „просто ужасно струпване на продаващи“37. През 1942 г. имало много хора и в заложните магазини, в тях приемали скъпоценности, скъпи украшения, кожени изделия, дрехи, различни прибори и всичко, което може да се продаде. Възможно е да са искали да помогнат на хората, безсрамно обирани от спекулантите, но все пак моралният облик на тази „търговия“, при всички възможни оправдания, изглеждал твърде съмнително. Всъщност властите, които били задължени да се грижат за прехраната на хората, ги обирали също като спекулантите, като често купували на безценица и малкото, което имали хората през страшната зима на блокадата. Думата „безценица“ е много точна: давали мизерни 20 рубли за чифт обувки, а за парите, получени за саксонски порцелан, можело да се купи литър олио.38
Пета глава.
Столовите
„Опитайте няколко дена да нямате купони за стол. Изпитах го по това време миналата година. Не го пожелавам никому“ – пише в дневника си на 19 декември 1942 г. Василий Чекризов.1 И други, преживели блокадата, разказват, че столовите са им помогнали да оцелеят през „смъртоносното време“: „Сега ни спасяват столовите, които са много и някак ги снабдяват.“2 Работниците в предприятията ходели там, за да се хранят, а роднините водели там близки, останали без сили. За да приготвиш или стоплиш храна за обяд или за вечеря у дома, трябвали дърва, а мнозина или нямали, или ги пазели и много предпазливо ги харчели. Някои обикновени неща за ядене можели да се намерят в магазините (но невинаги) само след много часове, прекарани по опашките.
Любов Шапорина даже разпределила купоните, за да разбере къде е по-изгодно да се храни: вкъщи или „на работа“. Дажбите предвиждали от 1 до 10 декември 1941 г. 300 грама елда, 400 грама месо, 50 грама бонбони и 5 халби бира. В стола за супа („кисела или прилична“) откъсвали купони за 25 грама елда и 5 грама масло. За второ ястие (много малко кюфте и много малко зърна соя) вземали купоните за 50 грама месо и 25 грама елда. Разбира се, добавя тя, и в столовите крадат, но там „всичко е сготвено“, а в магазините „няма нито месо, нито елда“3.