Разбира се, това състояние на нещата често се променяло и не за добро, а ставало по-лошо, но хората нямали избор. В средата на юни 1942 г. в столови се хранели 850 хил. души, от тях около 406 хил. се хранели само там.4 Те били по-малко, отколкото през май 1942 г. (951,3 и 152 хил.), но намаляването на хората, които се хранят в столови, най-вероятно е било свързано с масовата евакуация и със запазилата се чак до края на пролетта на 1942 г. висока смъртност сред населението. Не успели да реализират целта, която си поставял Жданов, „от 15 юли да бъдат обслужвани половин милион души“ – нямало достатъчно помещения, обзавеждане, работна ръка. Основната част от столовите била в учрежденията и предприятията. Малко от тях били достъпни за цялото население.5 Заради бомбардировките, липсата на вода, осветление и гориво били затворени повечето кафенета и столови. Николай Синцов забелязва в края на септември 1942 г. „празните прозорци и закованите врати“ на някога популярното в Ленинград кафене „Норд“6.
След като през септември 1941 г. намалили дажбите с купони, започнали да записват хората за конкретни столови – иначе би било трудно да се намалят опашките и да се пресметне за колко души трябва да се готви. Асортиментът в столовите пределно точно отразява всички колебания на дажбите за хранителни продукти в града. През септември–октомври 1941 г. все още някои неща можело да се купят в столовите без купони, но те много бързо намалявали. Докато можело, предоставяли някакви „предимства“ на тези, които се хранели в столовите на предприятията и в учрежденията. И в началото на октомври 1941 г. в института, където работел инженерът Владимир Кулябко, можело свободно да получиш чай със захар. „Взех чаша чай, помолих да ми сложат четири лъжички захар, макар да е неприятно.“7 И през октомври–ноември можело да получиш без купони супа и подсладен чай в стола на Дома на учените. „Съседът ми отляво разказваше, че за един ден изял осем супи и изпил шест чаши сладък чай. А във всяка чаша чай имало по две лъжички захар! Това са почти 100 грама захар за ден“ – спомня си Дмитрий Лазарев.8 Във Всесъюзния институт по растениевъдство почнали да късат купон за супа (25 грама елда) чак от 11 ноември 1941 г. Още от края на септември 1941 г. в стола на университета станало „доста гладно“9. Характерен белег на храната в столовите в средата на есента на 1941 г. били супите и второ ястие от леща. Но за второ давали и макарони със сирене, салам, месо, макар и малко.
През януари 1942 г. посещенията в столовите намалели. През първата половина на месеца почти спрели да поднасят месни ястия. От време на време правели кюфтета от кюспе или осолени черва. „Миришат на трескà“ – казала Любов Шапорина, след като ги опитала.10 През последните дни на януари храната била малко подобрена (даже давали салам), но след катастрофата от 27–29 януари 1942 г. затворили повечето столови, защото нямало вода, осветление и гориво, най-често имало само супи.
От началото на февруари 1942 г. храната в столовите малко се подобрила. Това било по-видимо през април–май: супите и кашите били по-гъсти, чаят по-сладък, давали и нещо допълнително. Това продължило до юни 1942 г. След това – вероятно защото намаляло движението по Ладожкото езеро – картината се променила: „...храната рязко се влоши, няма масло, захар, супите са като през март или даже като през февруари.“11 Същото пише на 13 юни 1942 г. и Ирина Зеленска: „След относително благополучие през април и май храната рязко се влоши. При нас премахнаха обедите без купони, които толкова ни подкрепяха. Изчезна млякото от соя, качеството на супите и кашите е като през зимата.“12 От лятото на 1942 г. – след масовата евакуация – столовите работели по-добре и обикновено ги снабдявали като магазините – бедно, но редовно.
Изгладнелите по време на блокадата изяждали мизерните си порции, които, естествено, не можели да ги заситят, и често се надявали на „нещо допълнително“. И не само се надявали, но и молели, умолявали, даже били готови да стигнат до обиди. В столовата, в която работела Ирина Зеленска, „всяка вечер се нарежда опашка, която чака за остатъците“. Видели на тезгяха кофа с кюфтета, молели да им даде:
Аз бях обвързана с нормата за десетдневката и не можех да продавам кюфтета за сметка на третата десетдневка, но хората ги видяха, искаха ги, протягаха ръце да си вземат. Имаше много болни хора. Болният Орлов, довлякъл се преко сили, толкова отслабнал, че не може да го познаеш, със засъхнали ранички по лицето. Току-що бяха вдигнали на улицата Софронов, пожълтял, подпухнал. Двамата изядоха по три супи и по едно кюфте и не се отдръпваха от тезгяха, като молеха за още и още.13