Хората плачели, умолявали за още една супа, облизвали чужди чинии, без въобще да се притесняват. Много тежко е да се четат такива неща: „Имаше ужасни сцени. Пред теб са умиращи хора, молят да им дадеш още малко ядене.“14
За да спасят хората (често от „полезните“, но понякога и всички много нуждаещи се), в предприятията, в учрежденията и в творческите съюзи създавали „привилегировани“ столови. Разбира се, и в тях равнището на храната зависело най-вече от снабдяването въобще в града, но имали значение и връзките и сръчността на управителите, и не най-маловажното – то важи и за хлебозаводите, и за хлебарниците, за кланиците и за фабриките за алкохол – с какви запаси са разполагали. Допълнително храна получавали предприятията и учрежденията, които работели „за фронта“. Другите търсели „вътрешни резерви“ и трябва да го кажем, нерядко за сметка на „не толкова ценни“ работници. „В нашия стол все още има ястия за „избрани“ без купони: омлети от яйчен прах, супи и желе“ – пише в дневника си на 4 ноември 1941 г. преподавателят във Военно-транспортната академия на армията Андрей Пунин.15 Инженерът Георгий Кок направо пише, че през страшните януарски дни на 1942 г. „спасението дойде от завода: направиха стол за началниците на цехове и оттам всеки ден мъкнех по [...] 3–4 палачинки и 2 супи“. Записаният във „вътрешна“ столова главен инженер на завод №10 М. Краков до декември 1941 г. получавал по няколко порции без купони.16
Не всеки имал достъп до тези неофициални привилегировани столови, но всеки мечтаел да попадне там. Налагало се, както деликатно се изразявали тогава, да се правят „неприятни чистки“17. Началниците трябвало да определят кой има право на една чиния супа повече и каква ще е тази чиния. Написаните тайно правила за подбор на хората много често и не без основания изглеждали съмнителни: вътре пускали не само ценните работници, но и техни близки и познати. Не било тайна, че директорските столови функционирали до голяма степен за сметка на продуктите, които в онова трудно време трябвало да стигнат за всички гладуващи.
По-добра храна имало преди декември 1941 г. и след пролетта на 1942 г. в столовите на Дома на Червената армия, на Съюза на съветските писатели и в Дома на учените. И през ноември 1941 г. в Дома на Червената армия имало кюфтета, кисело зеле и „прилична супа“, а в Дома на учените дори в края на януари 1942 г. предлагали „хубав обяд с гъска“. В дневника на Александър Болдирев, който е нещо като инвентарна книга за менюто в десетки столови в града – а той успял да посети почти всяка, – намираме описание на храната на обяд в столовата на писателите на 5 юли 1942 г.: „...гъста супа с овес, сварена с масло и посипана с копърче, голяма чиния. 320 грама чудесна каша от елда с масло, 20 грама глюкоза.“ Той записвал и друго. „Много гъста и с мазнина супа от зеле и юфка. [...] Кюфтенца с много каша от грах, чашка компот. [...] Три бонбона „Крокет“ и на всичкото отгоре совмляко [т.е. мляко от соя – С.Я.], колкото искаш“ – така обядвали в стола на Съюза на писателите на 31 октомври 1941 г.18
Мнозина опитвали да се промъкнат в тези столови без значение дали имат научни, или други заслуги и тъкмо там периодично правели „чистки“ сред посетителите. Никой не искал да бъде пренебрегнат. Александър Болдирев забелязал, че „когато делят писателската баница, цари дух на дистрофия и много яки връзки“. В спомените си Дмитрий Лихачов разказва за онези, които не пускали в стола на Академията. Един от преводачите на научни материали, който преди това не бил служител на Академията, трябвало да облизва чужди чинии, а друг посетител бил изгонен, защото нямал научна степен, въпреки че бил автор на десетки научни трудове.19
Непременно трябва да споменем столовите за „отговорните“ партийно-съветски чиновници. Тези, които били за районните съвети и за районните комитети на партията, общо взето не се различавали много от другите столови, особено от тези на предприятията от военната промишленост, а понякога (вярно по-рядко) били и по-зле. „Ние бяхме в малко по-привилегировано положение“ – споменава първият секретар на Ленинския районен комитет на ВКП(б) Алексей Григориев20 и проявява сдържаност, която не е само за да прикрие нещо – има и други свидетелства. Вероятно първите секретари на районните комитети на партията, но не и на комсомола, са можели да получават някакви специални доставки, като еднократни пакети суха храна. На 17 декември 1941 г. градският съвет на Ленинград разрешил да се дава вечеря извън дажбите „с купони“ на секретарите на районните комитети на ВКП(б), на председателите на районните съвети и на техните заместници.21 По-късно списъкът с техните привилегии се увеличава, но служещите в държавния апарат не са живели в разкош, не на всеки давали супа според „ранга“. Авакумова, партиен представител на ЦК на ВКП(б) в завода „Красний треуголник“, разказва през 1950 г. за някакъв „подмазвач и угодник“, който по време на блокадата „създавал най-добри условия за ръководството на районния комитет“, но не пропуска да спомене: „...инструкторите и апаратът на районния комитет се хранеха зле, гладуваха.“22