В столовите на районните комитети раздавали щедро (макар и не прекалено), както казвали тогава, „второстепенни“ продукти – разбира се, не ставало дума за хляб, а за ястия от зеленчуци с подправки. Храната в Смолни била обилна в сравнение с нормалната за блокадата. Още по време на войната плъзнали слухове за „обедите в Смолни“. Борбата с мълвата можела да бъде ефикасна само ако се засекретят данните за работата на стола в областния съвет. Имало даже няколко „генералски“ столови за средния офицерски състав и „червеноармейски“ за охраната, телефонистите, противовъздушната отбрана.23 Стремили се там да не допускат случайни хора – често те разказвали обидени, със сълзи на очи, колко лошо са ги нахранили или въобще нищо не им дали.24 Възможно е да си е казала думата и представата за Смолни като за „чаша на изобилието“. Хората били склонни да обясняват много неща с поговорката от речника на Владимир Дал: „Който е на власт, той бърка в кацата.“ Разбира се, и там не e имало обеди и банкети, които да смайват с разкош като знаменитите пиршества на Лукул, но ги е нямало и гладуващите по време на блокадата с дистрофични лица. В стола на Смолни през есента 1941 – зимата на 1942 г. поднасяли ястия с месо, като късали само 50% от купоните, ястия с макарони и с елда раздавали свободно, без купони.25 Според официалните отчети същите привилегии имало в столовите на фабриките и заводите, но е вярно, че в Смолни е нямало купища трупове на умрели от изтощение работници.
В дневника на Александър Болдирев от 10 февруари 1942 г. се споменава за „чайна със свободни цени“ на „Разезжа улица“. Там поднасяли чаша чай със захар без купони, но той струвал скъпо – рубла и половина, т.е. колкото един хляб в държавните магазини.26 Както виждаме, изкушението да отварят и „свободни“ търговски магазини, проявило се ясно и преди началото на войната (т.нар. магазини на Торгсинxxxi), и след нейния край, не е изчезнало и по време блокадата. Не е трудно да се разбере неговият икономически смисъл. Няма да споменаваме моралните последици от подобна „търговия“, но това начинание нямало бъдеще, защото не било възможно да се спасят хиляди с такива „чайни“. Само Александър Болдирев го споменава, други това събитие просто не са го забелязали.
Най-успешен и да го кажем направо най-хуманен бил опитът да се отворят специализирани столови. Първите, за подсилена (лечебна) храна, трябвало да се отворят в края на април 1942 г. Те сменили обикновените, които през януари–април 1942 г. в значителна степен били столови за „подсилена“ храна и били превърнати в своеобразни пансиони. За разлика от обикновените, храната в специализираните била по-засищаща и по-качествена, за което помагало намаляването на жителите заради масовата смъртност и масовата евакуация в предходните месеци. По блокадните стандарти тук хранели нелошо: например посетителите получавали по 100 грама месо и захар на ден, докато в обикновените дажбата с купони за 10 дена била 300–400 грама. Имало и екзотични за онова време стоки: масло, сушени плодове. Така изглежда едно типично меню в заводски стол за лечебно хранене от 14 май 1942 г.: „Закуска: 2 понички с извара, масло 20 грама, кафе 2 чаши, хляб 150 грама. Обяд: супа от грах със суш[ени] зеленчуци [хубава супа довоенно качество], кюфте с каша, чаша компот, чаша соево мляко, хляб 200 грама. Вечеря: каша елда 300 грама, кафе две ч[аши], хляб 150 грама.“27
За разлика от обикновените, тук се съобразявали не само с опита, с квалификацията и с това колко „ценни“ са превърналите се в дистрофици работници, но и колко са изтощени, какво е необходимо, за да може преди всичко да бъдат подсилени. Повечето посетители били с ІІ и ІІІ степен изтощение. Но дори през май–юли 1942 г. 69% от посетителите в столовите с подсилена храна били работници, 18,5% – чиновници, 12,5% – хора без доходи.28 Тези пропорции отразяват доста точно общите тенденции, характерни за снабдяването на жителите на Ленинград с „купони“. Пълномощникът на ГКОxxxii Дмитрий Павлов констатира, че през ноември–декември 1941 г. „две трети от хората в града се хранят по най-ниските, „гладни“ норми“29, но не е трудно да забележим, че те и този път са били сред тези, които не са допуснати до „хранилката“. „Сега, каквото и да е здравословното състояние на хората без доходи, те са лишени от тази възможност – няма места“ – записва в дневника си на 4 юли 1942 г. Мария Конопльова, като огледала посетителите на столовата с (подобрено) хранене №100 в Московския район.30 Обикновено в такава столова записвали за две-три седмици. Според официалната статистика за това време „столуващите“ увеличавали теглото си между 1,2 и 7 килограма, но трябва да кажем, че през „смъртоносното време“ хората губели много повече от теглото си.