Втори месец се храня нормирано в „Севкабел“. Там хранят по-добре, отколкото в Радишчевския [в завода „Радишчев“ – С.Я.], където сега се храни нашата станция, но това „по-добре“ е само в по-голямото разнообразие или капка сос към някое блюдо. Другото е – същата супа от развалени зеленчуци, с клечки и пясък, същите микроскопични порции две супени лъжици каша, изморяващо принудително чакане за хляб, задължително го дават на три пъти, така че никога през деня не може да се наядеш, дори да е за сметка на следващото ядене. Обстановката в столовата? В Радишчевския е отвратително: ниско, студено помещение, лошо осветление, по масите мушама с неизсъхващи локвички супа, чинии дават, ако си оставиш пропуска като залог, сервитьорките са груби и за най-малкото ще те навикат като малко момиченце. През септември всички от нашите с купони избягаха в „Севкабел“. И какво намериха там? Наистина там столовата е по-уютна, по масите покривки, но до края на деня те са със същия цвят като дрехите, с които идват да се хранят работниците. Сервират много бавно, повечето хора са изнервени, с особена „стомашна“ нервност, и за всяка дреболия избухват реплики и сблъсъци и между съседите, и със сервитьорките. Щом сервитьорката се появи, от нейния „район“ се разнасят крясъци, всяка маса се опитва да я извика и да изпревари другите също като разтревожено ято гарги. Посетителите се хранят мръсно, отвратително неапетитно, вземат храната от чиниите с немити ръце, избърсват ги с корички хляб, докато не светнат, или ги облизват, без да обръщат внимание на специалните плакати, които го забраняват. Страшно е да седнеш на масата, когато има риба – трупат костите направо на покривката до чиниите. Чупят със зъби костилките в компота и ги изплюват на масата. Когато въведоха нормираното хранене, имаше чинии, лъжици, чаши, но както обикновено се случва, още през първите две седмици ги разграбиха, така че сега трябва да си носиш всичко останало освен чиния за супа. Все още има достатъчно от тях и ако не си носиш чаша за чай или за кафе, ти сипват направо в чиния. [...] Но все едно – след нормираната закуска ти трябва още една, по-богата, засега ни спасяват зеленчуците от градината. Така че дори при сравнително благополучна ситуация, когато имаш възможност да се храниш три пъти на ден, когато раздават дажбите пределно точно, когато качеството на хляба е наистина добро, все пак не сме сити, нервни сме и във вечно неуравновесено състояние.33
Не може да се каже дали всички столови са били такива, но без да искаш, се питаш: а може ли да са били различни? Не бил изчезнал жалкият блокаден бит, хората бавно се възстановявали, за мнозина месеци след първата зима на блокадата не преминавало усещането за „зверски“ глад. Не е лесно да се четат бележките на Ирина Зеленска, но те са по-честни от бодряшките твърдения, че уж хората в блокадата усещали оптимизъм. Нищо не се появява внезапно и нищо не изчезва безследно. Хората не са виновни, че са изживявали болезнено, мъчително, с огромно напрежение и не отведнъж, и не докрай белезите на разрухата на физическо и духовно гаснене.
Бързото преминаване на повечето жители на града на нормирано хранене (от 5 хил. през май 1942 г. до 100 хил. през юни и 200 хил. в края на 1943 г.) все пак не позволява напълно да предвидят нуждите на „коремно болните“. Те били заплашени да се разтворят в общата маса хора, които вече не били причислявани при крайно изтощените. Изход намерили, като отворили т.нар. диетични столови. Броят на записаните в тях бил ограничен, но успели да запазят някои от предишните норми за подобрено хранене. „Хранят чудесно, 40 грама масло и 50 грама захар. Качеството на обяда е прекрасно. И в мирно време в нашата столова нямаше толкова хубав борш“ – и това е казано за диетичния стол в завода „Судомех“.34 Възможно е другаде храната да е била още по-хубава. Александър Болдирев се спомня, че в ресторант „Северен“, превърнат в диетичен стол, директорката на Градската публична библиотека Елена Егоренкова, която на 19 ноември 1942 г. била до него на масата, „с отвращение избутала изядената до половината каша: „Не мога, просто вече не понасям тези каши.“35
Истина е, че менюто в тези столови невинаги било богато. В тях, макар и не често, имало и доста бедни обеди и вечери. Диетичните столови не били много, но такива, които обслужвали всеки ден по 300–500 души, имало във всеки квартал. Както често се случва, заедно със „стомашно болните“ се наредили и доста ръководители на различно ниво, и доста, които се уреждали с „връзки“. В края на 1942 г. в диетичните столови се хранели само 6 хил. души, което за град като Ленинград не е много.36