Общият военен бит до голяма степен определял и състоянието на столовите. Първият белег на блокадата, който забелязали посетителите: изчезнали лъжиците, вилиците и чиниите. Трябва да споменем, че това се случило още през септември 1941 г. В началото на декември 1941 г. Любов Шапорина пише в дневника си: „В столовата трябва да си носиш лъжица: всичко е изпокрадено, подозират бежанците, евакуирани от окупираните места, които се хранят тук.“37 Но лъжици нямало и в други столови, това било особено очевидно в началото на януари 1942 г. „По онова време от столовите последователно изчезваха вилиците, лъжиците и даже чиниите. Първо всеки си носеше лъжица, а после и нещо, с което може да си изяде супата“ – спомня си Владимир Петров.38 Малкото останали лъжици били буквално издърпвани от ръцете, едва ли не от устата на някого. Често чиниите, които носели от къщи и в които си сипвали храна, били мръсни, миели ги със студена вода. Мнозина нямали и чинии, за което „горе“ знаели много добре. Алексей Кузнецов казва на заседание на бюрото на градския комитет на ВКП(б): „Някак неудобно е, хората си носят храна в консервени кутии.“39 Често сипвали супата в ръждиви консервени кутии направо над тенджерата, за да не се пролее и капка. Искали да решат този проблем с „изработване“ на чинии (по думите на Кузнецов), като ги изкупували от хората, които се евакуирали. Не може да се каже колко е било ефикасно, но в края на 1942 – началото на 1943 г. вече не успяхме да намерим сведения, че се използват консервени кутии.
Мръсотията и саждите са общ белег на почти всички столови: и по пода, и на пейките, и на масите, и по стените. Същото сполетяло дори някои от столовите на районните комитети на партията. В един от официалните доклади една от „културните“ дотогава столови е наречена далеч не според бюрократичния жаргон „мръсна кръчма“. Често работниците в общественото хранене се оплаквали, че не могат да спазват чистота там, където се хранят „ученици от училищата по занаяти“ и „неорганизирано население“, но невинаги изглеждали чисти и ведомствените столови. Тъмнината в столовите (от това се възползвали някои, като събаряли свещите и грабели храна от масите), видът на посетителите, почернели от сажди, които не си сваляли шапките и палтата, с мръсни, нечисти, овехтели дрехи и обувки, липсата на чинии и на прибори, което карало да лочат супата направо от чиниите и да ядат кашата с ръце, разправиите, ругатните, подозренията, неизнесените трупове пред вратите, видът на хората, които ровят за остатъци в близкия боклук – всичко това не минавало, без да остави следи, и даже тези, които не били толкова изтощени и не искали да се примирят с разпадането на културата в „общественото хранене, също се отчайвали.
Рядкост било пред някоя столова през втората половина на 1941 – началото на 1942 г. да не видят опашка. Донякъде защото бавно раздавали храната, за което тогава имало оправдание: „...по опашките се редяха с бурканчета. Когато идваше техният ред, мереха кашата на везни в чиния, после я пресипваха в друга чиния и ние гладни наблюдавахме как я изгребват от нея.“40
Много дълги, километрични опашки имало още през септември 1941 г. „За да успееш да обядваш в някоя от свободните столови, трябва да чакаш на опашка 3–5 часа“ – записва на 24 септември 1941 г. Александър Грязнов.41 Тогава можело да се разбере подобно вълнение – през септември в столовите продължавали да дават някои неща без купони. Но опашки, на които трябвало да чакаш повече от един-два часа, имало и по-късно, през декември 1941 – февруари 1942 г. Нямало с какво да си сготвиш обяд у дома, а в заводските столови раздавали супа без купони и през „смъртоносното време“, дори не една, по няколко, само трябвало да успееш да ги пренесеш тайно през пропуска. Разбира се, тази супа не била гъста, обикновено някаква белезникава течност, в която добавяли няколко капки соево мляко, но въпреки това никой не се отказвал от нея. Понякога, в края на десетдневката, опашките пред столовите намалявали. Тогава купоните за елда и месо вече били изядени, защото някои вземали по няколко дажби наведнъж – просто нямали сили да изтърпят, изяждали ги и трябвало изгладнели да чакат следващите десет дена.
Всяка опашка била повод за конфликти. Така било в столовите по време на блокадата. Да не дадеш да те изпреварят, да успееш да вземеш чиста лъжица, да искаш да ти долеят супа, защото ти се сторила малко, да намериш място и да седнеш, да се блъскаш с останалите, да извикаш келнерката по-бързо от другите, докато не са раздали всичко, внимателно да оглеждаш посетителите, защото ги подозираш, че може нещо да откраднат – как да е спокойно и учтиво в такава обстановка? „Тълпа, блъсканица, ругатни... Отдавна съм изгубила надежда, че ще мога да въведа ред в тази маса от гладни хора“ – записва в дневника си на 23 декември 1941 г. Ирина Зеленска, управител на столовата при Топлоелектрическата централа.42