Най-бурно реагирали, когато разбирали, че било свършило първото или второто ястие. Разнасяли се викове, дори заплахи. Пак Ирина Зеленска си спомня какво станало, когато свършила кашата. „Паня бюфетчийката извика: „Защо все ние сме ви виновни, нали все пак е война!“, и няколко души ѝ отговорили: „Какво като е война?“ На този 1 ноември 1941 г. и на Зеленска не ѝ било лесно: „Трябваше да чуя, че ще ме изхвърлят, ще ме влачат за косата, че не съм от „работническата класа“ и накрая откровеното признание: „Те сега ни мачкат, но ще дойде ред и ние да ги мачкаме.“ И това ми го каза представителка на „работническата класа“, млада „комсомолка“.“43
Не изглеждали по-добре и столовите за учените и за „творческите работници“. „Защо се блъскате!“ – крещял писател, автор на патриотични романи на застаналата до него „старица преводачка“. „Така трябва, правилно е, че е изрекъл „защо се блъскате“. Щом ще се караш на опашка, трябва да използваш професионалния език от пазара“ – така преценява случилото се писателят Израил Метер.44
Човек, който се хранел в стола на Съюза на художниците, даже не крие, че по време на блокадата той и негови познати се мъчели да прередят другите, за да са по-близо до „прозорчето, от което раздават“, че са пускали да минат напред приятели, които били в края на опашката.45 Разбира се, тези откъслечни данни не ни позволяват да обясним дали това е било изключение, или нормално явление. Но има запазени немалко доказателства от академичния стол и почти всички те са неприятни: „Всеки ден между учените, тези, които се хранят, и тези, които въртят стола, избухват дивашки скандали. Още бяха на супата, когато се разбра, че е свършило желето. Крясъци, веднага да се направи проверка.“46
При всеки сблъсък в столовите веднага възниквали и съмнения за кражби. Рядко хващали крадците на място, но златните пръстени и гривни, скъпите украшения на жените, работещи в столовите, правели впечатление. „Днес добре си живеят тези, които работят в кухните и военните с белите куртки. И управителите на столовите... и артелчиците – те са на „ти“. Братя по оръжие, разбират се без думи. Това е нашата руска чума. Страшно мразя тези „женища“, които държат хляба, „със златни пръстени и обици“ – пише в дневника си на 28 ноември Фьодор Никитин.47 Често златните пръстени били единственото, но най-убедително доказателство, че крадат. В началото на 1942 г. се появява още един аргумент: келнерите и готвачите изглеждат охранени и добре гледани, което рязко ги отличава от гладуващите по време на блокадата с техните подпухнали и отекли лица. Александър Кедров срещнал през февруари 1942 г. три момичета, които изглеждали в цветущо здраве, и се усъмнил къде работят. От неговия дневник може да се види как расте чувството на омраза към всички, които печелят от чуждото нещастие.
Предполагам, че работят в системата на общественото хранене или в търговията, тъй като изглеждат напълно нормално: довоенно големи гърди, червени бузи, очите им блестят, закачливи усмивки и кокетни погледи изпод вежди. [...] Румените им бузи и големите гърди цъфтят тъкмо за сметка на другите, чиито бузи са бледни, гърдите увиснали и очите посърнали. [...] Мислех си: мръсници, ще идете да танцувате, да се прегръщате, а зад тази стена умира майка с децата си.48
През лятото на 1942 г. толкова се говорило за кражбите в столовите, че темата изместила постоянните дотогава разговори за глада. Възможно е това да е било предизвикано от преминаването на нормирано хранене. Тогава разпределянето на продуктите било по-добро (дават и допълнително), но били повече и обвиненията, че тези, които работят в кухните, крадат и не са честни. „Техните дажби са добри, но много крадат. Ако им даваха само суха храна, ние щяхме да сме сити“ – пише в лично писмо, проверено през юли 1942 г. от цензурата.49 Същото пишат на Жданов в началото на 1943 г. и работничките в завод №211: „Много добре знаем, че на стола дават допълнително продукти, и ако всичко това стигаше до нас, нямаше да гладуваме и нямаше да сме болни [дистрофици]. [...] Отнемат ни всичките тези грамове, които се превръщат в килограми, разменят ги и спекулират с тях.“50
Не може да се каже, че тези подозрения не са били реални и че са се раждали само защото хората били много изнервени. Често мамели с грамажа както на първото, така и на второто ястие, сипвали вода в кашата и в супата, за да увеличат обема, късали повече купони, без да дадат за тях храна – последното се случвало най-вече при раздаването на храна три пъти на ден. През първите седмици на блокадата, когато парите все още стрували нещо, често храната с купони била повече, ако дадеш подкуп. В кухните крадели, като казвали, че няма теглилки, че храната се раздава набързо заради огромните опашки, а в столовите е тъмно. Често се възползвали, че хората са гладни, искат по-бързо да получат храна и да я изядат, и не могат да чакат или внимателно да проверяват колко точно грама са им дали.