Педагогът Алексей Винокуров обърнал внимание на тези обстоятелства и на 4 януари 1942 г. пише:
Парите до голяма степен изгубиха качеството на универсална единица, защото тези, които търгуват, се боят да не се превърнат в „спекуланти“. Факт е, че бартерът не се преследва, а ако продаваш на много високи цени, може да имаш сериозни неприятности. Виждал съм агенти на милицията, преоблечени като цивилни, да арестуват хора, които продават за пари.8
Дажбата хляб била нещо непоклатимо, което при каквито и да било обстоятелства не губело цената си, докато парите били неустойчиви, променящи стойността си, най-често във вреда на техните притежатели. Никой не знаел дали ще успее да купи необходимите му продукти с парите, спечелени от продажба на нещо, но знаел, че за хляб ще дадат всичко.
„Аз никога не съм виждал да продават хляб или въобще нещо за ядене. Само разменят“ – признава Алексей Пантелеев.9 Думите му потвърждават и други хора, преживели блокадата и посетили пазарите в края на 1941 и през първата половина на 1942 г.: „...нищо не можеш да купиш с пари. Парите въобще не се ценят“; „това струва толкова много, че няма откъде да намериш толкова пари, дават само срещу хляб“; „малко неща можеш да купиш с пари“; „само веднъж видях да купуват нещо за ядене с пари“; „с пари на пазара нищо не можеш да купиш“10. Най-категорично го е казал Владимир Даев: „Легендите за баснословните цени на пазарите в Ленинград по време на блокадата са измислица на белетристите или факти от по-късни периоди на войната. [...] А дотогава по пазарите никой въобще не е виждал пари, разменяха стока за стока.“11
Все пак трябва да уточним. Понякога частично използвали и пари, когато не е ставало дума за цял хляб или за килограм масло. Имало е т.нар. смесени сделки: при конкретна сделка, когато разменяли продукти или стоки, добавяли и известна (най-често неголяма) сума пари. Обикновено с пари плащали дребни покупки: кибрит (7–12 рубли кутийката), картичка (няколко рубли), а през 1942–1943 г. за мизерни количества зеленчуци: връзка репички, 200–300 грама маруля.
На пазара носели всичко, най-често много неща от къщи, без дори да знаят колко може да струват. „Градът е обзет от треска, всички разменят: на първо място е водката, след това хляб, цигари, масло, захар“ – пише Евгения Васютина в дневника си два месеца след началото на блокадата.12 След това предпочитанията се променили. „Валута“ през „смъртоносното време“ били само хлябът и цигарите. Те били основна парична единица при размените и през февруари 1942 г., когато увеличили дажбите за хляб с купони и на пазара имало повече хляб. През февруари 1942 г. една цигара „Беломорканал“ струвала 8 рубли, а за кутия естонски цигари „Кексхолмска манифактура“ (в красиви кутии, но много „смрадливи“, както признават пушачите) давали 100–150 грама хляб.13 През април 1942 г. една жена успяла да размени за четири кутии цигари 3 килограма питки от овес и пет купона за елда по 100 грама – това се считало за успех. В края на 1942 г. тютюневата криза достигнала небивал размер. Даже на матросите давали фалшиви цигари: „тютюн, смесен с листа от различни дървета“, а цената на кутия цигари (80 грама) стигала 500 рубли, като изпреварила цените на хляба, на месото и на маслото.14
На пазарите асортиментът на стоките, предлагани за размяна, не се ограничавал само с оскъден набор „най-общи еквиваленти“, много често имало изненади. Продавали и букети цветя, и медни чайници, всеки се надявал, че може „да му провърви“. „Сутринта станахме слаби, вървим едва-едва – нямаме нищо за ядене, ще се мре“ – пише на 18 януари 1942 г. в дневника си Володя Николаев. Майка му тръгнала за пазара да размени „татковите ръкавици“, не особено търсена стока по време на глада. „Живи сме! Късмет!“ – не можел да скрие радостта си той, че е успяла да ги размени за 750 грама елда. Било невероятно да намери такъв купувач. Възможно е той да не е знаел истинската им цена. „Човекът сякаш бе паднал от Луната“ – признала майката, без да се притеснява.15
Не само тя „имала късмет“. Теодосий Грязнов се спомня, че през декември 1941 г. срещнал жена, която носела парче кюспе, и я попитал откъде го е купила. „Смених вълнена пола на пазара за две кила. Дъщеря ми умира от изтощение, за нея нищо не жаля“ – бил отговорът.16 През юни 1942 г. Любов Шапорина успяла да размени „чудесен руски копринен шал за килограм хляб“ и не пропуснала да го запише в дневника си и да добави пазарната му цена: 500 рубли за килограм. Разбира се, зависело колко ловък е „продавачът“, но повече от всичко „цената“ се определяла от времето, когато ставала размяната. Е. Моргунова „запомнила, че взела на пазара на Сенни площад за хубавия костюм на мъжа си само един хляб“17.