Още една трета „валута“ по пазарите били дрехите, топли, хубави, красиви, модни, качествени, които стрували немалко преди войната. Може да ни се стори странно, но с такива дрехи се разделяли по-трудно, отколкото със скъп сервиз – не всеки ще ви надникне в къщата, но всеки ще забележи жена, облечена с дрипи.
Дъщерята на литературоведа Василий Комарович, която учила в Театралния институт, разрешила да продадат модерните ѝ обувки едва когато баща ѝ бил на смъртно легло. Трудно е да четеш равнодушно писмото на Наталия Заветновска до дъщеря ѝ – музикантка, която била евакуирана заедно с оркестъра: „Дадох на пазара твоите филцови обувки, нали отдавна не си ги носила. [...] Прости ми, скъпа, че го правя, и ако пак мога да стигна до пазара, ще занеса и други твои неща.“ Очевидно посмяла да го направи не веднага, а само от крайна нужда, защото се оправдава, че дъщерята рядко носи обувките. „Ако някога се върнеш и имаме пари, ще купим други“ – пише майката, умряла няколко месеца по-късно.18
Не всички ходели на пазара, за да купят нещо, само искали „да се ориентират“. За някои това било начин да намалят усещането за глад, също като безкрайните разговори за храна, за „ситото“ минало. Хората ги теглило натам, където имало хляб, дори да не могат да си го позволят. Така не откъсвали очи от чуждите чинии в столовата, така всеки ден без пари, без специална цел блуждаели по пазарите. Гладният човек бил много наблюдателен, веднага забелязвал и спекулантите, които съсипвали нещастните хора, разпознавал и измамите, и нечестните постъпки. Александър Кедров, който напразно опитвал да смени нещо на Андреевския пазар, много внимателно оглеждал хората. Неговото описание е изпълнено и със съжаление, и с отвращение, цветовете в картината изглеждат прекалено сгъстени, но той не е можел да го види иначе: „Виждам момиче, което трепери от студ (а може да е от глад), държи бурканче с олио. Това бурканче е по-скоро флаконче. Някакъв много мръсен чичка я моли да пробва маслото. Тя доверчиво отваря флакончето и му капва [...] две-три капки. Той пробва на език, мръщи се и недоволен мърмори: „... нагарча.“ [...] А след това, отдалечил се пет-шест крачки, апетитно облизва тези капки масло.“ Постепенно го обзема чувството за отвращение и той не може да се сдържи: „Ако този търгаш опита всички бурканчета с олио на пазара, може и да не работи... ще се подсигури с мазнини.“19
По време на войната най-често разменяли близо до колхозните пазари, с които ленинградчани били свикнали: Малцевския, Октябърския, Обуховския, Андреевския, Сенния и Кузнечния. През есента на 1941 г. често посещавали Сити пазар, но бомбите бързо го разрушили. Стоките много бързо изчезнали от колхозните пазари и това било неизбежно. Те не можели да „спекулират“, т.е. да продават по цените на битпазарите, защото били полудържавни. А милицията много внимателно следяла тъкмо битпазарите. Те били забранени и по пазарите окачили табели с предупреждения, но почти никой не им обръщал внимание. Много бързо станало ясно, че няма смисъл да се разгонва тълпата. Премествала се в близките улички и търговията пак почвала. Според авторите на докладна записка до градското управление на пазарите, написана на 26 ноември 1941 г., основната опасност била, че „клиентите на битпазарите [...] грижливо крият от контролните органи стоките, които разменят, и затова там лесно може да се появят опасни за здравето продукти“20. В докладната записка се предлага да се легализират битпазарите (споменават се и икономическите ползи от такова решение), но властите не посмели да го направят и никой не искал да поеме отговорност. Легализирането станало „естествено“, милицията просто си затваряла очите за дребните размени. Властите не знаели какво може да се случи заради постоянното намаляване на дажбите. Страхували се от „гладни бунтове“ и не смеели излишно да дразнят хората, освен това навярно разбирали, че нищо друго не могат да предложат.
Странен народ – описва впечатленията си от Обуховския пазар Любов Шапорина. – Не са хора, а някакви брьогеловски карикатуриxxxiii. Всички търсят храна, хляб, листа зеле. Окъсани, с жълти, изтощени лица, изпъкнали носове, вдлъбнати очи. Огромна опашка за листа зеле, сбиване и писъци на жени. В чайната тълпата напира на вратата, малчуган на осем години опитва да се промъкне. Възрастен го хваща и го изблъсква от вратата, момчето пада, изправя се и реве, и пак опитва да влезе, жените не го пускат, крясъци, плач. Жена с жълт триъгълник вместо лице държи два малки кочана зеле и опитва да ги смени за хляб, момиче разменя за хляб половин литър мляко, крещят ѝ, плашат я с милицията.21