Неофициалното легализиране на битпазарите, разбира се, не означавало, че милиционерите са ги зарязали. Една част, преоблечени като цивилни, следели какво се случва на пазара. Най-често арестували онези, които не разменяли, а продавали храни: подозирали ги, че са „спекуланти“. Най-често нямала значение сумата на сделката, важно било желанието за „лесна печалба“.
Но дори когато ставало дума само за размяна и никой не търсел нещо повече, можело да арестуват човек, който носи самун хляб, килограм захар или елда. Били убедени, че човек, който няма достъп до местата, където „се намира“ хляб, и който получава просешка дажба, не може по онова време да притежава такива съкровища по честен начин. „Наблюдавах нещо интересно: човек, който имаше хляб, килограм и половина. Обикновено разменят 290–300 грама хляб, рядко повече. Всеки, който има цял хляб, предизвика подозрения, че е крадец и измамник. Човекът смени 200 грама от хляба за миниатюрно парче сланина и го задържаха. Отведоха го, като грубо го блъскаха, въпреки че публиката твърдеше, че той не е продавал, а разменял“ – пише в дневника си на 4 януари 1942 г. Алексей Винокуров.22
Хората, арестувани на пазара, докато разменят стоки, често не обяснявали подробно как са им взели „незаконните“ стоки, дали е имало протокол или опис. В. Базанова разказва, че отишла на 25 октомври 1943 г. на пазара да продаде бира и след като взела за нея 30 рубли, веднага я спрял милиционер. Заплашил я, „че ще я отведе в участъка“, тя го молила да се смили, „милиционерът ми взе бирата и с това всичко приключи“. Възможно е много пъти да се е случвало милиционерите да вземат за себе си не цял хляб (за такова нещо можело сериозно да ги накажат), а малки парчета, така било по-лесно да се скрие. Обикновено се примирявали: „да те закарат в милицията“, можело да бъде много по-неприятно, отколкото да ти вземат бутилка бира или олио. Ценен за нравите на пазарите е разказът на В. Базанова как се пазарила с купувачка, която била на загуба. „Дълго се препирахме. [...] Тя искаше всичките 30 рубли, а аз, за да е честно, ѝ дадох 15.“23
На битпазарите много внимателно следели да не разменят „подозрително“ месо, кюфтета и т.н., но въпреки това се случвало, най-често на Сенни пазар. „Изземваха стоката, а продавачите ги арестуваха“ – спомня си Е. Иринархова.24 И купувачите внимателно, с погнуса оглеждали пачата с посиняло месо и не вземали, дори да им предлагали изгодна размяна – едно от категоричните доказателства било, ако пачата „не замръзвала“.
Разбира се, никой не можел да гарантира, че човек, дори да спазвал неписаните ритуали на пазара, нямало да го арестуват или глобят – тази търговия била официално забранена. Масовите хайки по битпазарите били по-чести, когато повишавали дажбите с купони – „мислели, че в магазините дават вече толкова много, че допуснатият през трудния период елемент за частна размяна [...] може [...] да бъде отменен“25.
Битпазари имало не само там, където преди това били нормалните колхозни пазари. Още през есента на 1941 г. те се увеличили. Алексей Пантелеев си спомня, че през октомври 1941 г. „в тясната пресечка до Малцевския пазар се навъртали няколко души“, а половин година по-късно битпазарът изпълнил цялата улица „Некрасов“ и се разпрострял от „Гръцки проспект“ до ул. „Радишчев“.26 „Битпазари вече има на всяка улица. По пътя видях два“ – пише на 15 февруари 1942 г. Василий Чекризов.27 От юли 1942 г. битпазари се появявали стихийно почти навсякъде: изнасяли дребни домашни вещи, нареждали ги и сядали до тях. От август започнали да ги гонят, но понякога „продавачите“ успявали „да се разберат“ с милиционерите и да продължат „полезната си дейност“28.
От лятото на 1942 г. постепенно се съживявали и колхозните пазари. Там можели да продават зеленчуци и друга продукция от селата (даже мляко) не само работниците от държавните селски стопанства, но и всеки, който по време на блокадата се занимавал със зеленчукови градини в града. Тези пазари бързо усвоили правилата на битпазарите, там продавали и „дажби“ хляб, и дрехи. Ще цитираме още веднъж дневника на Василий Чекризов, посетил тези пазари и по време, и след прибирането на реколтата през лятото и есента на 1942 г. – интересно е, че и той пробвал да продаде обувки и панталони. Написано е на 24 август 1942 г.: „Отидох на пазара. Не посмях да опитам да продам нещата, даже не ги извадих. Какво става там? Тъпкано е с хора. Много продавачи от т[ака] н[аречените] колхозници (дали има и 50%?). Всеки продава няколко китки стъбла и листа и десетина глави цвекло. Цените са ужасни. Тук направо ядат ряпа, зеле. Сред продавачите има много червеноармейци.“ И още на 7 септември 1942 г.: „Малцевският пазар. Пълно е с хора. Не може да се разминеш. По сергиите има зеленчуци, различни репи, цвекло, репички. Всяка продавачка има по няколко парчета ряпа и цвекло. Дават глава ряпа за 100 рубли. На една сергия даваха грам риба за грам хляб. Цената на хляба е 30–35 рубли за 100 грама. Има много мляко (истинско краве, не от соя).“ И Александър Фадеев разказва в строго дозираните си бележки за блокадата на Ленинград, че по онова време по пазарите разменяли мляко за хляб. Интересно е, че той снизходително нарича местата, където търгуват, „пазар на бедните“29.