xvii Совхоз (на рус. Советское хозяйство) е държавно селско стопанство в СССР.
xviii Става дума за слухове за шпиони, които със сигнални пистолети насочвали вражеските самолети; тяхното съществуване не е потвърдено.
xix Народният комисариат на вътрешните работи (НКВД) e централният държавен орган на СССР за борба с престъпността и поддържане на обществения ред; през 1934–1943 г. – също за осигуряване на държавната сигурност. – Б.р.
xx Историческа сграда в Санкт Петербург, построена през 1806 г. От 1928 г. и до днес там се помещава управата на града.
xxi Река в Санкт Петербург, приток на р. Нева.
xxii Историческа сграда, паметник на културата от ХVІІІ в. в центъра на Санкт Петербург. В продължение на няколко века там се разполагат различни магазини.
xxiii По време на войната и на блокадата съществува т.нар. жителство, задължителна регистрация в населеното място и в жилището; след като обитателите умирали, били отписвани от жилището, но то оставало празно, тъй като в него не може да бъдат настанени нови, незаписани обитатели и според жаргона по време на блокадата то било „отписано“.
xxiv Жилища, в които са настанени няколко семейства с обща кухня и тоалетна.
xxv Районен финансов отдел.
xxvi „Жилищно-арендна кантора“ – форма за общо ползване на жилища, от които са изселени бившите собственици, въведена в началото на 20-те години на миналия век.
xxvii Търговски център на „Невски проспект“, построен през 1848 г.
xxviii Наричана у нас „циганска любов“.
xxix По време на блокадата в Лениниград купоните за храна важали в рамките на десет дена.
xxx Става дума за улица „Болшая Зелéнина“ в Санкт Петербург.
xxxi Торгсин („Търговско обединение за търговия с чужденци“) са верига магазини предимно за чужденци, в които имало изобилие от стоки срещу валута, скъпоценности и пр.
xxxii Държавен комитет по отбрана, съществувал по време на Втората световна война.
xxxiii Питер Брьогел Стари (1526–1569) е фламандски ренесансов живописец и гравьор, известен със своите пейзажи и битови сцени.
Втора част.
НА КРАЧКА ОТ СМЪРТТА
Но Той им отговори и рече:
казвам ви, че, ако тия млъкнат,
камъните ще завикат.
Лук. 19:40
Първа глава.
Гладът
„Казват, че опитът помага. Да, но не този „опит“. Не съм виждал опитни гладуващи“1 – тази тъжна истина неведнъж е доказвана в дните и нощите на блокадата. Не усетили веднага глада. „През септември [...] не че вече липсваха храни, но се усещаше, че са по-малко“ – пише В. Чернишьова.2 Хората, преживели блокадата, по-късно си спомнят как постепенно „се натрупвал гладът“, първо незабележимо, но после все по-осезаемо. Вече не всеки успявал да се нахрани до насита, както преди: дажбите непрекъснато намалявали, за продуктите без купони се редели километрични опашки. Хората много бързо станали не така взискателни и придирчиви, когато ставало дума за храна: вече ядели и онова, което преди това дори не са опитвали.
От средата на октомври 1941 г. все по-често се срещала „гладна треска“, предизвикана от „вечното стържене под лъжичката“. В столовите хората не можели да се нахранят, искали още, очевидците го споменават понякога с отвращение, но хората, които изпитвали силно чувство за недохранване, спрели да обръщат внимание на подобни упреци. Понякога ги спасявали запасите от зеленчуци, обрани през лятото, но и те бързо свършили. Мнозина ядели, без да спрат, без да спазват каквито и да било „графици“, защото усещали „мъчителна празнина в стомаха“. През ноември–декември 1941 г. чувството за глад се появявало буквално само час след хранене, дори да е било обилно. То просто съсипвало хората, не ги оставяло нито за миг – може да се забележи по тона в дневниците на преживелите блокадата: „как искам да ям!“, „страшно ми се яде“, „ужасно ми се яде“, „невероятно ми се яде“, „много съм гладен“; „какъв ужас е да си гладен“.3
В дневниците на Любов Шапорина и Александър Болдирев най-ясно и подробно са описани симптомите на глада и неговите последици. В бележките на Любов Шапорина, която работела в болница, можем да видим, че даже стабилен иначе човек, склонен често да коментира несправедливостите, под въздействието на глада променя преценките си, те вече не са така строги. Позната бюфетчийка дала на 14 октомври 1941 г. на Шапорина половин килограм масло на пределно ниска за онова време цена: 50 рубли. Тя разбира, че това масло не е получено по най-честния начин, и иска да се оправдае, като използва убедителни аргументи: „Може да не е прилично, но изкуствено създаденият от нашите управници глад е още по-неприличен.“4 Гладът се увеличава, тя се опитва „да мисли за нещо друго“ освен за ядене, но това не помага: „Улавям се, че мечтая за закуска с бели хлебчета, шунка и шоколад.“5 На 18 януари 1942 г. тя записва: „На масата е останала лъжицата, с която раздавах каша на болните. Сякаш случайно я докосвам с пръст, на пръста лепва малко каша, внимателно го облизвам.“6 Е. Иринархова работи във фабрика за хляб: „След като изчистихме чувалите, останаха някакви трохички, но нямахме право да ги изнесем. По-опитните жени ме посъветваха малко да ги намокря и да си ги намажа по ръцете. Вкъщи просто не можех да ги изстържа от кожата, чак се разплаках от болка“ – си спомня тя.7