През пролетта на 1942 г. дажбите хляб чувствително се увеличили, но тя не го усетила, готова била да работи като донор, да яде всичко, което ѝ падне. Все по-често пише за потискащото чувство за глад, което е по-силно от всяко друго и от което не можеш да се отървеш – нито с много каша, нито със засищаща супа. Бележките ѝ стават по-ярки и изключително чувствени, без да се оправдава, че е слаба, и без да се извинява. През есента на 1942 г. моралните размисли отстъпват на заден план. Нейна близка ѝ дала каша и тя отбелязва: „...в стола не ми дават толкова много.“ Наистина, тя забелязва, че се променя: „Това ме развращава и аз, без да го искам, чакам да ми подхвърлят нещо за ядене.“ Сега оправданията не са толкова обширни, но навярно не са и необходими след преживените мъки: „Възмущавам се, но с глада нищо не можеш да направиш.“8 През ноември 1942 г. тя носи на приятелка хляба, който е взела с нейните купони, и не може да се отърве от мисълта какво ще направи, ако я завари умряла. И сега е готова да съгреши: „Разбира се, първо ще изям хляба.“ Категорично и жестоко се опитва да заглуши гласа на честта: „Да, първо лакомо ще го хапна, а после... ще мисля за покойната.“9
Александър Болдирев, сътрудник в Института за изследване на Изтока, пак в края на март 1942 г., когато дажбите с купони се увеличили, вече „дояжда“ останалото от други хора. Той описва обяд на военен кораб, на който „столуващите“ се хранели много по-обилно от нормалните хора в блокирания град: „Доядох трета каша, която съседът почти не бе докоснал. [...] Изпитах едно от странните гладни преживявания, когато се вълнуваш, като видиш недоизядени от съседите ястие и хляб. Просто нечувано, интересно усещане.“10
Дали е гладувал тогава? Не, той мисли, че вече не може да се говори за глад, но има едно „доминиращо чувство“. „Страшно чувство, че не си се наял“, то е свирепо, не можеш да се заситиш, не могат да те спасят кашите и супите. „Зверски ми липсва хляб“ – пише в дневника си на 7 август 1942 г. През септември 1942 г. му дали чироз и той веднага пише, че да го яде е наслада, защото рибата „е твърда и може да се отхапва“, а кашите и супите са течна и полутечна храна и от тях усещането е, че си „полусит“. И накрая, през януари 1943 г., той забелязва първите признаци на „усмиряване на ненаядата“ – в дневника намалява споменаването на храна. Обикновено гладният човек се надявал, че подобно усмиряване ще настъпи след „чудесни празници с храна“, след пирове, но той забелязва, че то се случва някак незабележимо.11
В документите от времето на блокадата не се срещат често бележки за чувства, предизвикани от глада. Те си приличат, макар че всеки път трябва да се съобразяваме с личния опит и спецификата на индивидуалния анализ на този, който разказва: той не е бил в състояние да опише разбираемо и ясно промените, които се случват с него. Първото нещо, което забелязвали, са все по-честите мисли за храна. Те изпълвали човека, превръщали се в нещо патологично, неспиращо. Трудно е да се заречеш, че няма да обръщаш внимание. „Спокойна съм само когато е унищожено всичко за ядене, иначе дори едно останало парче хляб може да те измъчва като натрапчива мисъл, докато не го изядеш, дори ако е колкото орех.“ Ирина Зеленска го пише в дневника си на 20 септември 1942 г., когато храната в Ленинград чувствително се подобрила.12
„Страшно ме стърже под лъжичката“ – описва състоянието си Валентина Петерсон и това е симптомът, който най-често споменават хората в блокадата. Страшно е „мъчителното усещане, че стомахът ти е празен“13. Нямало как да го избегнат: „...непрекъснато разяждащо чувство за глад, което те човърка отвътре“, „усещаш, че гладът те яде отвътре.“14 Струва ти се, че няма да има край, че от това чувство не можеш да избягаш и да се скриеш. Не можеш да го понесеш; не един човек е отчаян. Б. Злотникова можела „да изяде чаршафа“, за да се отърве от мъките. Елена Мухина пише в дневника си на 21 ноември 1941 г.: „Ужасно искам да ям. Стомахът ми е отвратително празен. Как ми се иска хляб, как искам. Струва ми, че бих дала всичко само да си напълня стомаха.“15