По време на блокадата хората разказвали, че не могат да заспят, защото непрекъснато мислят за ядене. „Пред очите ми непрекъснато се мяркат пържоли и усещам дразнещата им миризма“ – си спомня Аркадий Коровин.16 А и сънищата често били „гладни“, както ги наричали жителите на Ленинград. Сънували едно и също: обилна храна, но нито може да я изядеш, нито да я докоснеш или изчезва, щом го направиш. Ще цитираме някои бележки и разкази за такива сънища. „До теб има хляб и масло, но не можеш да ги стигнеш. Или въобще не можеш да помръднеш, все едно си скована. Или още по-страшно: вземат ти храната“ – спомня си София Готхарт. В бележките на Иля Глазунов намираме още по-картинно писание на „гладни“ сънища, той предава разказ на леля си: „Често сънува ядене, разкошни маси, отрупани с храни, от които се носи ароматът на току-що изпържен дивеч, банички, горещо кафе. Тя взема чинийката... и... се събужда.“ Сънищата са различни, еднакъв е техният край: „Присъни ми се сън, от който, като се събудих, изстенах. Сънувах, че вървя по „Свечной переулок“, държа голяма ябълка, нося я на Андрюша [нейният син – С.Я.], нося я и отхапвам по малко и изведнъж виждам – изяла съм цялата ябълка.“17
Интересно е не толкова съдържанието на тези сънища, колкото фактът, че са записани или запомнени. Възможно е това да е било все същото действие на „заместване“ на храната с безкрайни разговори за нея, разкази, които са чували или в които са участвали повечето ленинградчани. В тях най-важни били две теми: колко хубаво са яли преди и какво ще ядат след блокадата. Миналото изглеждало някакво райско кътче, в което има голямо изобилие, където може всичко да се купи, където храната е необикновено вкусна, сякаш впечатленията от неособено идиличното довоенно време са напълно изтрити. Най-често се упреквали, че са били много капризни: коричките хляб им се стрували горчиви и мръсни, не харесвали кашите. Изгладняло седемгодишно момче признава на баба си: „Помниш ли, че не обичах каша от грис, даже да е със сладко – сега бих я изял всичката.“18
Много съжалявали, че през първите месеци на войната не се запасили с продукти, когато още можели да ги намерят по магазините, че не изкупили в аптеките лекарствата и витамините, а понякога се обвинявали, че навремето твърде щедро са раздавали това и онова. Имало нещо болезнено преувеличено в мечтите на хората за това как ще се хранят в бъдеще. Не са много различни представите как след време щели да премахнат изпепеляващото чувство за глад. Най-важното, което ги обединявало, е необикновено огромното количество храна, непременно вкусна, „ронлива“, „с коричка“, лъскава от маслото. Но тези фантастични и смайващи с размерите си гастрономични халюцинации твърде бързо гаснели. Нищо не ги е подкрепяло, не ги е подхранвало, изтривали се в съзнанието, тъй като не само отдавна не били виждали много от тези „цивилизовани“ продукти, но много често губели представа за оттенъците във вкуса им. Плановете как ще „ядат до насита“ в бъдеще ставали по-елементарни. Опитали в гладното време някакво ястие, което им се сторило много хубаво, те се надявали, че все някога ще могат да се опитват десетки тъкмо такива и само такива ястия; ако става дума за зеле, непременно да е цяла кофа или даже бъчва; ако е постно маслоxxxiv, разбира се, да е цял бидон. И разбира се, ще се хранят, като забравят капризите и предишното високомерие. „Ако доживея и заживеем пак така, ще ям всичко, без да пробирам“ – четем в дневника на Е. Козлова.19 Това е отзвук от блокадното битие, когато били съгласни на всичко, опитвали всяко нещо, без да се гнусят, само да свърши това безкрайно мъчение:
О! Само да можех да хапна до насита, проста пшенична каша без масло, отгоре с малко захар. Тази каша ме преследва и през деня, и през нощта, езикът ми гори, устата ми пресъхва. Но още по-хубаво би било хляб, даже да е с кюспе, недопечен, но поръсен със сол и с малко вода – това е толкова... вкусно.20
Често актът на „заместване“ на недостатъчната храна се появявал внезапно, спонтанно, може би дори несъзнателно даже при онези, които биха искали да са пример за издръжливост. Това можело да се прояви в търсене на зрънца от нещо за ядене между дъските на пода, ровене в джобовете на отдавна необличани дрехи, зрънца, може би някога разпилени в далечните ъгълчета на бюфета. Неведнъж „прочиствали“ стаите и все оставала надеждата, че даже да не намерят днес, ако утре по-внимателно проверят същите места, може да успеят.
С това е свързано „ходенето“ по пазарите, понякога без да имат нещо за размяна, без пари, само за да видят парче хляб, бутилка мляко, парче шоколад. Изглежда, нещо невидимо предизвиквало появата на това неутолимо усещане, че си гладен. Ученик в 4. клас съчинил патриотично стихотворение, с което изобличавал нацистите: