През март 1942 г. Виталий Бианки обобщил последния стадий на агонията на дистрофиците. Той не е живял дълго време в Ленинград, но е бил добре осведомен какво се случва в града, донякъде от лични впечатления, донякъде от разказите на други хора. Не е случайно, че той най-напред посочва такъв симптом на болестта като кървава диария – както казвали тогава, от нея човек бързо „отлитал през комина“. „Третият стадий на дистрофията е безнадежден; човекът умира за три дена. Дистрофична диария. Подути крака. Катастрофално отслабване (за два-три дена от човека остава само скелета). Болки в гръбнака. Ноктите се чупят. Съзнанието се губи. Лицето посивява. Кървави клепачи. [...] Пяна на устата. Кожата се пука. [...] Косата пада. Температурата е 35,4, 35,2 градуса, приема се за нормална. [...] Всяко прекалено усилие е гибелно“33. Валентина Левина добавя щрихи към това описание, тя е била медицинска сестра в евакуираната Военноморска медицинска академия: „Беше много трудно да вземеш за изследване кръв от дистрофик, убодеш палеца, но не излиза капка. Плачехме и болният, и аз...“34
Този плачливост, тези постоянни оплаквания, раздразнителност, болезнено нетърпение, неспособност да изчакаш даже няколко минути, били неотделима част от портрета на дистрофика.35 Той говорел, без да спира, можел да изблъска всеки, ако му е попречил да вземе храна. Обзет бил от мисли за храна, не говорел за нищо друго, не се интересувал колко притеснителни са тези сцени за другите по време на блокадата. Готов бил да изтръгне от ръцете на друг човек парче хляб и без да обръща внимание на викове и ругатни, да го изяде цялото. Виждали са го да рови в помийните ями и пред всички да облизва чужди чинии. На Ирина Зеленска ѝ се случвало в столовата да отблъсква от храната такива човешки „остатъци“, да ги гони и както споменава тя, не е виждала по-отвратителна картина: „Те могат, след като изядат два-три обяда, да стоят до вратата на бюфета, долепени до стената, докато има поне парченце нещо за ядене.“36
Не се миели, не се поддържали, ходели облечени буквално с парцали. Погледът им бил умоляващ, гаснещ, както го нарича Зоя Травкина, „отлитащ“. Най-много страдащи от алиментарна дистрофия имало през януари 1942 г, такива хора се срещали, макар и все по-рядко, даже и през 1943 г. Следата в психиката, оставена от глада, оставала дори когато ги хранели много по-добре. Василий Чекризов пише в дневника си на 5 май 1943 г., даже прави отделна бележка, наречена от него „Дистрофикът в столовата“:
Седна. На коленете му противогазът (по-точно чантата от противогаза), от нея той вади... чаша, бурканче, бутилчица и още нещо. Нетърпеливо поглежда келнерката, тя не успява да разпредели поредния поднос: „Ще ми вземете ли [купоните]?“ Тя отива до шкафа до вратата. „Още не сте ми взели [купоните].“ „Изчакайте, още от никого не съм взела купони.“ Взема купоните. Донася хляб. Той го разрязва, заделя една част. Продължава нетърпеливо да поглежда към мястото, където разпределят храната. Носят обяда. Почват от другия край на масата. „А на мен? Защо още не сте ми дали?“ „Изчакайте. Ще дам и на вас.“ Сервират вечерята. Вади мазнината и я пресипва в бурканчето. Отчупва малко парче от бонбона към кафето, другото го слага в джоба. Вечерята е изядена, чинията изтопена с парче хляб. Наливат кафе в чинията, изплаква с кафето чинията, изпива го цялото.37
Разбира се, белезите на деградиране били видими не само при дистрофиците. В по-умерена форма можело да се забележат у много хора, все още непреминали съдбоносната граница. Не било подминато и семейството, макар в него най-късно да отмирали етичните норми. „В. се сби с баща си за хляб, дърпаше го за брадата“ – пише през декември 1941 г. инженерът Георгий Кок38, но дори такива сцени да не са били чести, споровете между роднини, когато делели храната, били нещо обикновено. Наталия Осипова си спомня, че в едно семейство „доскоро се хранели заедно, а сега се карат за една лъжица супа в повече“. Започнали да заключват бюфета: изгладнялото момиче, най-малкото в семейството, „започна да краде, нищо не можеш да оставиш, всичко изяжда“39. Заключвали и в семейството на познати на Валентин Байков: бащата, на когото навярно се падал най-големият дял, заявил, че ще се храни отделно.40 Бързо това „отделно“ хранене се превърнало в нещо обичайно. Някои, без да късат връзките със семейството си, дори се изнасяли, за да не делят храната си.