Всеки месец, прекаран в блокадата, правел човека все по-нестабилен, неспособен дори малко да се съпротивлява на чувството за глад. То се проявило най-силно през пролетта на 1942 г., когато многото месеци недохранване пречупвали дори онези, които се опитвали достойно да понесат лишенията. Алексей Пантелеев, евакуиран в Москва и попаднал в елитен почивен дом в Архангелское, дояждал обяда на преситения полковник, негов съсед по стая, буквално пред него. В Ленинград той няколко месеца нямал жителство, което означавало, че нямал право на купони, но виждал там хора, които преживявали глада още по-тежко. В санаториума на Каменния остров той срещнал друг съсед, интелигентен човек, „...който се хвалел, че е ял всичко: котки, кучета, врабчета, врани, гарвани. Търсел да намери плъх“. Аркадий Коровин пише откровено, че „бил щастлив“, ако успее да изпроси втора чиния супа.49
Желанието незабавно да се утоли чувството за глад понякога предизвиквало странен ефект: „Щом изядеш повече от нормалната всекидневна дажба, веднага идва вълчи апетит и ти искаш да ядеш и да ядеш. Струва ти се, че би изял цяла кофа с каша. Страшно състояние. Изядеш нормалната всекидневна дажба – и всичко е наред, изядеш повече – и веднага усетиш глад.“50
Ако имали възможност, опитвали да изядат повече, отколкото давали, въпреки че ги предупреждавали да внимават за опасните последици от внезапно и прекомерно насищане след много седмици гладуване. Анисим Никулин не успял да нагледа свой колега, който „тайно“, наведнъж, без да може се сдържи, изял две порции каша, три порции гулаш „и рухнал“.51
Тогава много хора разказват за „психологичния“ глад и било установено, че той рязко променя навиците на хората. Всеки разказ за човек, станал неузнаваем, винаги се предхожда от обяснение колко добър, щедър, отзивчив, любящ е бил той преди това. Такъв бил и бащата на една от жените, преживели блокадата – „смъртоносното време“ му нанесло непоправим удар. Той искал за себе си повече хляб, отколкото за другите, дразнел се, ако видел, че порциите, след като ги поделят, са почти равни, упреквал, че „не умеят да живеят“, че са излишно щедри към гостите, вместо да икономисват и да пестят продуктите. Поведението му било някак суетно, непредсказуемо, искал да се държи като порядъчен човек, но не можел да се сдържи. Той бил лекар и веднъж болните му дали половин хляб, не го изял, донесъл го вкъщи, разделили го на парчета. „Ние с мама едва успяхме да изядем по едно късче, а татко беше изял всичко и даже ни попита: „Сега мисля, че вече сте сити“52, не дочакал отговор и даже сякаш се боял, че ще му отговорят. Трябвала му секунда, за да реши дали е готов да се пожертва за семейството си, ще бъде ли благороден човек, но не, гладът бил по-силен от всичко и не можел да понесе мисълта, че след миг скъпоценното „късче“ ще изчезне.
Агонията на хиляди по време на блокадата демонстрира пределно ясно колко дълбоки са били страданията, които те са изпитвали. Умиращите и дори тези, които дотогава се стеснявали да помолят за помощ, преди да умрат, молели да се нахранят, знаели, че няма какво да им дадат, и въпреки това искали, просели, настоявали: най-вкусното, най-недостъпното, нещо, за което неведнъж са мечтали през гладните дни. Надявали се, че хората, които се грижат за тях, не могат да не изпълнят предсмъртното желание, разчитали, че ще ги съжалят, надявали се, че това миниатюрно късче ще ги спаси от смъртта. Но най-често молели не защото се надявали, защото са мечтали да оживеят, а защото искали да се наядат тук, сега, без да отлагат и да смекчат някак тази безкрайна и неописуема болка.
Нарушавал се и нормалният начин на разделяне на три части на всекидневната порция хляб и други продукти, най-често това се случвало даже не през „смъртоносното време“, а от началото на пролетта на 1942 г. Струвало им се, че това повече ги изморява, отколкото малките „отклонения“. Икономисвали всичко: гледали да не варят и да не пържат месото, а да го ядат сурово, бояли се, че така запазят калориите, понякога предпочитали да не мият груханото просо. Мария Машкова си спомня, че чиния хубава супа с парченца хляб може да те накара „да ти се разтреперят ръцете“ – има толкова много потвърждения, че хората „се хранели лакомо“53. Нямали търпение, самото приближаване до храната, за която мечтаели, помитало всички представи за някогашното „прилично поведение“. Хранели се, без да се интересуват от нищо, без да ги е грижа, че ще стреснат някого с немарливата си външност, хранели се, съсредоточени само върху това, което ядат, и без да забелязват каквото и да било. Избърсвали и излизвали чиниите, докато блеснат, и то често с ръце. Нерядко наблюдавали кой и как яде, безпокояли се дали не са дали на едни повече, отколкото на другите. Често забелязвали колко трудно е да споделят с близки и с приятели хляба и други продукти, които можели да скрият. Дори когато били сити, не бързали да подкрепят някой по-нуждаещ се. Александър Болдирев, когато разбрал, че жена му дава неща за ядене на друго семейство, пише: „Това е психологията на гладния човек: дори да ти се струва, че имаш достатъчно, всяко даване на нещо, особено хляб, те кара яростно да настръхнеш.“54