Често хората били много нетърпеливи пред кантара, с който бил мерен хляба. Михаил Пелевин отбелязва, че още не е успяла „да се успокои“ стрелката, а „лакомо и с вълнение“ протягат ръце, като събират всяка троха, която веднага изяждат още на място.55 В спомените на Лидия Гинзбург претеглянето на хляба е истинска драматична сцена:
Погледът на човека е прикован към кантара с подвижна стрелка. Донякъде защото може да го измамят, но най-вече защото той преживява илюзията, че участва в жизненоважния процес на мерене на хляба. Стрелката прави първо широко движение и после дълго се поклаща на фона на белия диск, като постоянно скъсява движението и си търси място сред цифрите. Подминала е нужната цифра, това не е приятно, защото значи, че продавачката с непреклонен жест ще отреже правоъгълник от парчето на кантара. Добре е, ако стрелката не стигне до необходимото място: значи ще има още. Значи ще има едно парче, може да е доста голямо, не, много малко е, странно, че толкова малко парче може да накара стрелката да спре на необходимото място. Психическото съучастие в процеса на теглене на хляба е свързано с някаква абсурдна и обречена надежда: че днес кой знае защо парчето ще е по-голямо, отколкото всеки останал път. Няма никаква надежда, ако продавачката веднага уцели теглото. Ако това в повече е много, пак не е добре: не бива да го пипаш, докато не се прибереш, такава е блокадната етика. Най-добре е да има малко в повече, което сякаш не се брои и според „правилата“ принадлежи на този, който е взел хляба (дори вкъщи да го чака семейството). Хубаво е, ако са две, съвсем малки парчета. Може да изядеш това, което е в повече, но е много опасно да отчупиш парче от това, което се полага на другите, защото така по пътя, парче по парче, някои го изяждат, без да успеят да го донесат вкъщи още преди закуска.56
Ако трябва да споменем основния белег на глада, коствал живота на милиони ленинградчани, това преди всичко и винаги ще е бързото физическо и духовно съсипване на човека. Едва ли някой е очаквал, че само няколко седмици след като започне недохранването, в деликатес ще се превърне месото на кучетата и на котките, че хората ще ядат дърводелско лепило, ще промиват обгорялата земя на Бадаевите складове, за да търсят захар, и накрая ще ядат човешко месо. Последиците от глада са страшни, не са били подготвени за тях. Гладът мигновено и пределно откровено преоткрива всички тайни кътчета на човешкото съзнание, скрити под обвивката на цивилизованите форми, и разкрива най-отвратителните, първобитни черти на борбата за съществуване. Той показвал на хората бездната на тяхното самоунищожение и смазването на човешката личност.
Той разсейвал всички илюзии и митове, че издръжливостта и себеотрицанието могат да правят чудеса. Понякога даже най-хуманният човек, без каквито и да било нравствени недостатъци, който давал и последното, за да помогне на другите, бил обречен да се превърне в звяр, напълно изгубил предишния си облик също като някой циничен, жесток и безразличен човек. Всекидневието на блокадата премахвало полутоновете: дори някой да е искал да остане докрай алтруист, е трябвало да разбере, че ще загине не само той, но и неговите родители и деца, които по правило получавали погребална хранителна дажба и не можели сами да се спасят. Урокът от ленинградския глад е: логиката на оцеляването е неприложима там, където се чува плачът на изтощените деца и се виждат умоляващите погледи на просещите милостиня. Това чувство за състрадание не било изчезнало и не могло да изчезне, наистина, опитвали се да го заглушат, но то се връщало също толкова реално и непоколебимо, колкото и гладът, който терзаел хората.
Втора глава.
Бомбите
Варварският артилерийски обстрел и нападенията от въздуха са едни от основните белези на блокирания град. Немските самолети стигат до града още през юни и юли 1941 г., но тогава техните действия не нанасят значителни щети. През лятото на 1941 г. неведнъж е имало въздушни тревоги, но с тях свикнали и мислели, че не са знак за голяма опасност: обикновено самолетите на противника спирали до подстъпите на Ленинград. Това е една от причините за мнозина да е изненада въздушното нападение на 6 септември 1941 г., причинило много жертви. На 8 септември самолетите пак бомбардират града и всички ленинградчани са запомнили този ден. На града са нанесени трудно заличими рани. В този ден над Ленинград пускали предимно запалителни (термитни) бомби с тегло не повече от килограм. Тъкмо тогава изгорели бараките с продоволствия на „Киевска улица“, т.нар. Бадаевски складове. Там не е имало много продукти, количеството било само за няколко дни: многомилионният град се снабдявал само с наземен транспорт. Рядко използвали най-мощните запалителни бомби с тегло до 50 килограма и пълни с петрол.1