Според мнозина ленинградчани ефикасността на попаденията на немската авиация зависела от действията на т.нар. ракетчици, които посочвали със зелени сигнални ракети местата за бомбардиране. Тази история е много объркана. Мнозина били видели зелени отблясъци, но никой не бил хванат на място. Безпристрастен и откровен летописец на блокадата като Владимир Даев, като разказва за свързаните с това слухове, направо казва, че „е много лесно да се докаже тяхната недостоверност“. Той привежда доказателства; ето някои от тях: „Не е възможно с ракета да се обозначи една къща сред стотици около нея, още по-трудно е тази къща да се уцели с бомба, пусната от самолет.“ Според него не било възможно да се забележи какъвто и да е слаб сигнал сред „какофонията от светлини“, предизвикана от зенитните батареи, от пожарите и от избухванията на бомбите – той би се загубил сред тях. Обикновено с ракетни пистолети стреляли военните, които мислели, че така предупреждават за започващо нападение, и защото предполагали, че ще измамят противника, като го накарат да насочва ударите не към жилищни сгради, а по пустеещи места.
Постепенно разговорите за „ракетчиците“ стихнали и не защото с тях свикнали. Ловили ги и НКВД, и противовъздушната отбрана, макар че не си давали много труд. Арестували всеки, който бил около предполагаемото място на стрелбата с ракетен пистолет, въпреки че било много трудно да се определи точно къде се е случило това. Данните за заловени „шпиони“ в отчетите на тези структури силно се различават, а най-бдителните разобличители можело да бъдат обвинени, че всяват паника. „Подписах заповед за борба с тези, които разпространяват слухове – отбелязва по-късно началникът на градската противовъздушна отбрана Емелиян Лагуткин. – Приказките за диверсанти спряха.“5
Често имало слухове за листовки, хвърляни от самолети. Най-често ги хвърляли през септември 1941 г., когато добралият се до града противник трескаво опитвал да определи кое от средствата за въздействие върху жителите на града ще е най-ефикасно. Александър Болдирев през септември 1943 г., няколко седмици преди пълното снемане на блокадата, видял в двора си купчина „посърнали“ листовки, като споменава, че те най-вероятно са от миналата година.6 Възможно е това да не е отчаян жест, а просто последица от административната рутина на немския пропаганден апарат, който работел „по навик“ дори и тогава, когато ситуацията на фронтовете се променила драстично. Пропагандата за предимствата на „новия ред“ се провеждала предимно по време на варварските нападения; гледали да пазят самолетите, обикновено не разрешавали единични полети извън ескадрилите. Има много оскъдни сведения какво е пишело в листовките, не било безопасно да ги четеш. Свидетелства от втора и трета ръка правят съдържанието на листовките много фантастично: в една, както твърдели слуховете, немците уж се извинявали, че безпокоят ленинградчани нощем, „сега вече ще ни бомбардират през деня“7.
Но върху града се сипели не листовки, а бомби. Жертвите били значителни: при бомбардировката на 6 септември 1941 г. загинали 304 души, а 3854 били ранените. От бомби през ноември загинали 1382 души и били ранени 8301. Същественото намаляване на пострадалите (139 загинали и 829 ранени през януари–декември 1943 г.)8 се дължи не толкова на по-стриктното спазване на правилата за безопасност по улиците и по-точните действия на зенитните батареи, колкото на намаляването на въздушните нападения над Ленинград. Противникът преценил, че артилерийският обстрел е много по-евтин начин от въздушните нападения да се разруши градът и да се наплаши населението в него. През януари–март 1942 г. нямало въздушни нападения, докато обстрелът се засилил.
През септември–декември 1941 г. самолетите на немците са хвърлили над Ленинград 70 хил. запалителни и 3,5 хил. фугасни бомби. Вероятно не можем да бъдем сигурни за тези цифри, но това съотношение се запазва дори в началото на 1943 г. – тогава са хвърлени 1652 запалителни бомби и 91 осколочни фугасни бомби.9 Ако по покривите имало хора, те успявали с железни клещи, тояги и други подръчни средства да съборят на земята повечето запалителни бомби. Дежурствата по покривите били много тежки, не всеки можел да го върши. Страхували се, че ще се подхлъзнат и ще паднат от покрива, ще се разболеят от силния вятър там – на високото, не знаели какви бомби ще ти паднат под краката, запалителни или осколочни, от които, ако си на открито, нямаш големи шансове да оцелееш. В много от сградите живеели изтощени, залитащи хора, не можели да оставят умиращите деца или родителите си, мнозина били на легло, те, дори и да са искали, не можели много да помогнат. Малкото отряди на противовъздушната отбрана, групите за самозащита и пожарникарите сами, без подкрепата на живеещите в сградите, не можели да направят много – последица от това са многото пожари, които понякога не успявали да потушат, докато не изгори цялото здание.