Жертвите биха били повече, ако на пострадалите не се притичвали на помощ други хора, близки и непознати. Колко пъти в документите за блокадата се описва една и съща сцена: дете, прикрито от осколките с телата на негови близки.31 Какви страдания трябвало да изтърпят тежко ранените, стенещите болни в убежищата – медицинските сестри много пъти на ден трябвало да се докосват до тази мъка!
По време на обстрел жителите на града трябвало да се крият в бомбоубежищата, в рововете, по входовете, под арките, по мазетата и накрая под балконите на сградите, ако нямало друго по-безопасно място. На тези, които не успеели да стигнат до скривалище, им препоръчвали да се крият по долните етажи – надявали се, че бомбата няма да може да премине от покрива до основите. В предприятията продължавала работата само в цеховете с непрекъснато производство. Това, разбира се, не предотвратявало „прекъсванията“, защото следващата смяна невинаги можела да стигне навреме във фабриките и в заводите, тъй като хората изчаквали в убежищата края на нападението.32 Не можели да напуснат работното си място и медицинските сестри в болниците, докато и ако „само един болен не може да стане от леглото“33.
Всеки, когото застигнели бомбите, избирал собствена стратегия за защита – в зависимост от жизнения си опит и от конкретната ситуация. Най-безопасни изглеждали стълбищата, защото виждали, че те остават цели и в напълно разрушени къщи. Криели се по входовете не само защото мислели, че са по-здрави, „по-солидни“, по-устойчиви от жилищата, но и защото тревогата идвала внезапно – там най-бързо можели да се скрият тези, които опасността застигнела на улицата. Надявали се, че коридорите може да ги спасят от бомбите, а стените на стаите от осколките от фугасите. И. Еремеев си спомня, че по време на бомбардировка неговият съсед „се разхождал напред-назад по коридора“34, може би не само защото се вълнувал, но и защото вярвал, че като си сменя мястото, това ще го предпази от попадението. Е. Козлова се скрила от бомбите в бараката, но това станало за нея не само опасно, но и неприятно изпитание: „...тя била пълна с изпражнения.“35 Е. Гуменюк „не знаела какво да прави по време на тревога и се скрила в сандъка, в който портиерите си държали принадлежностите“36.
Мнозина научавали от метрономаxxxix по радиото за нападения и началото на обстрел – той заработил на 26 юни 1941 г. По време на тревога чукането на метронома зачестявало, при отбой се забавяло. След отбой обикновено по радиото предавали музика, най-често „красива“. Дори имало блокаден виц:
– Кого обичаш най-много?
– Мама, татко и отбоя.37
Хората, изненадани от бомбите, се държали различно. Движенията им ставали импулсивни, понякога непремислени и нелогични, нямали време да осмислят случващото се и бързо да вземат правилното решение. Като усетели приближаващия взрив, тичали инстинктивно подир другите, променяли посоката на движение, мятали се, спъвали се в телата на ранените, опасявали се да не паднат в някоя яма. Жена Козлова описва как с майка ѝ ги застигнали бомби при Ситни пазар:
Едва стигнахме... изведнъж обстрел. Снарядите се взривяват наблизо. Самият изстрел е оглушителен. На пазара почна паника, всички се втурнаха към вратата, настана блъсканица. Отвориха още врати, ние бързо тръгнахме натам. Излязохме от пазара, но изведнъж изстрели, притиснахме се до стената на борсата [става дума за сградата на Борсата на труда, между Ситни пазар и ул. „Горки“ – С.Я.], някъде наблизо взрив. Мама пострада от вълната, която я удари отстрани, но не много силно, така че продължихме да бягаме. И сме до трамвайната линия, на релсите е спрял трамвай, в него 5–6 души. Тъкмо решихме да продължим да бягаме, пак изстрел и пак се притиснахме към стената до входа на борсата. Отзад ме притиснаха. След това до нас приседна възрастна жена и ни прикри с майка ми. Тази жена се приповдигна, за да се разположи по-удобно, и пак взрив. Потъмня ми пред очите, струва ми се, че за няколко секунди съм припаднала. Сърцето ми се замря, в ушите ми звън. В мозъка ми се мярна смътна мисъл: „Дали не съм ранена?!“ Всичко стихна. Повдигам глава. Гледам: майка ми седи бледна, с ръка на гърдите, а ръката цялата в кръв. Скачам, в краката ми лежи жената, която ни прикри, нашата спасителка, коремът ѝ разкъсан, вътрешностите изпаднали, тече яркочервена кръв. Погледнах лицето ѝ: пожълтяло, на очите очила, стъклата цели, а тя мъртва. Ако не беше тя, на нас с мама щеше да ни откъсне главите – тя се приповдигна и вълната я удари в корема, а за мама вече беше отслабнала. Мама я рани в хълбока и я контузи в гърдите. Шубката ѝ цялата в кръв от тази жена. Ужасена се оглеждам: навсякъде десетки трупове, без крака, без ръце, без глави и т.н. Ако бяхме на улицата, такава щеше да е и нашата участ. Снарядът уцелил трамвая. Мама не може да тича, върви, като се държи за гърдите. Подкрепям я, колкото мога. А пак сме на мястото, където майка я контузи първия път. Изстрел и се притиснахме до стената. Взрив някъде наблизо, от къщата отсреща изхвърча дограмата, пада с тъп удар, разпиляват се стъклата на прозорците. Повдигам глава: идва военен, като залита, по бузата му тече ярка кръв, ранен е в слепоочието. Казвам на мама: „Виж, той е ранен.“ А тя ми отговаря: „Какво да направя?“ Някак неприятно ми се сви сърцето: наоколо ранени и никой не им помага. Пак изстрел, грохот от взрива, снарядът падна в съседната сграда. Разпадат се вторият и третият етаж. Пак и пак изстрели. Въздухът се тресе от взривовете. Дадох на мама носната си кърпичка, тя зави с нея подутия си, посинял пръст. Без да съзнавам, следя военния. Той тръгна, спря, седна на тротоара, хвана главата си в ръце. Седи. Изведнъж оглушителен изстрел, снарядът свири, аз се притискам плътно до мама, а в мозъка ми чука: смърт, смърт, сега. Ужасен взрив разтърсва въздуха. Повдигам глава – нищо не се вижда; летят: земя, сняг, тухли, скъсани кабели. Снарядът е уцелил борсата на мястото, където беше ранена майка ми. Значи ранените и убитите са затрупани. Хората хукват да бягат. Тръгваме и ние. Труп – прескачам го. От двете страни на улицата лежат трупове, ранените стенат, до оградата лежи пребледняла жена, която с гърдите си е защитила двете си изплашени дечица. Краката ѝ са откъснати до глезените. По снежните преспи навсякъде се въргалят черва, кожа, кичури коса, мозък, локви кръв. Изстрелите стихват. Вървим, гледам: труп на мъж, без глава, ръцете широко разтворени. До него жена, цялата в кръв, краката ѝ откъснати, тялото сплескано, смачкано. Прекрачвам и тях; отвсякъде се носят стоновете и молбите за помощ на ранените. Водя мама, тя се олюлява, кърпичката цялата е в кръв, пръстът ѝ е замръзнал. Гърдите и хълбокът страшно я болят... Имаше копчета на гърдите, много здрави, от кристал, изпочупени са. Толкова силна е била вълната. По гърдите има синини и ожулвания. Синините са се подули. И на хълбока подуто.38