Когато четеш описания на сцените на обстрелите (по-точно е да кажем: на разстрелите на жителите на града), ти се струва, че докосваш незаздравяващи рани. „Видях две жени на колене, забили носове в земята. [...] Насреща ми тичаше с бастунче старият гардеробиер, от ухото му струеше кръв и се стичаше по палтото“; „...снарядът проби тавана на вагона и избухна вътре. Някои от пътниците останаха седнали на пейките, мъртви“ – всички тези разкази са белязани от безкрайна и неутешима болка.39
Редно е да кажем, че по време на бомбардировките жителите на града са се държали достойно, но както признава Василий Чекризов: „...все пак това действа на населението.“ Анна Остроумова-Лебедева е запомнила „много слаба, изтощена старица“, която при всеки взрив потрепвала и се кръстела. „Не мога да опиша ужаса, който изпитвам“ – пише в дневника си Татяна Булах по повод на първите бомбардировки през септември 1941 г.40
На ранените, осакатени, окървавени, изпитващи невероятни мъки, не им било до патосни думи. „Маминка беше затрупана от разрушената къща – спомня си С. Мухина. – Разкрещях се, виках майка ми и като чух гласът ѝ изпод развалините, я откопах... Казвам ѝ: „Да вървим вкъщи“, а тя ми отговаря: „Не мога, дъще, краката ми ги няма.“ Дотича татко, отнякъде намерихме носилка и двамата отнесохме мама в болницата. Виждах я, че страда, лежеше на брезентовата носилка в локва кръв, която непрекъснато растеше.“41
Падали, търсели помощ, молели, настоявали, умолявали. „Едно момиче – разказва Олга Бергхолц – тичаше покрай тротоара... обръщаше паднали по очи и крещеше: „Мамо! Мамо!“ Надявали се, че няма да ги изоставят в този страшен ад: „Млада жена с раздробено бедро [...] на носилка в колата – непрекъснато повтаря „Не ме оставяйте“; „...откопали 10-г[одишната] Галя. Момичето напрегнато, непрекъснато повтаря: „Пиехме чай... и изведнъж Хитлер хвърли бомба в нашата стая. Заболя ме. Виках... измъкнете ме.“42
Мислели, че най-сигурната защита против бомбите са бомбоубежищата. Още преди да почне войната ги подготвяли и проверявали, и както се разбрало, често това било правено лошо, без да се съобразяват с многобройните инструкции. Татяна Булах разказва, че когато пристигнала на Финландската гара, попаднала под обстрел: „Милиционерите ни посрещнаха с крясъци: „В убежището, в убежището, не се оглеждайте.“ Но на гарата няма убежище. Трябва да тичаш половин километър до входовете на Голямата къщаxl.“43 Разбира се, това е изключение, но нека споменем, че това се случва по време на едно от първите нападения над Ленинград. В този епизод много ясно се проявяват плодовете на лекомислието или, както го наричали тогава, „баламосването“. Не е лесно да се прецени колко сигурни са били убежищата, щом са оставили гарата без такова, макар че са могли да се сетят, че тя ще бъде основна цел за ударите на противника. Разказът на Татяна Булах не е единственият, който демонстрира колко „готови“ са били убежищата в първите дни на нападенията. За това пише в дневника си и Ерих Голербах на 8 септември 1941 г.: „Изплашени, объркани хора, в пълна тъмнина и плътно притиснати един до друг. [...] Земята и стените на къщите се тресяха. [...] Жените се караха, охкаха, плачеха.“44