„Най-опасните места по време на нападение бяха нашите бомбоубежища: ако наблизо падне бомба, погребваше живи всички вътре; водата от спуканите тръби на водопровода ги давеше, преди да успеят да ги откопаят“ – спомня си Виталий Бианки. През 1941–1942 г. в много убежища било студено, влажно, тъмно: „...спяхме [...] с дрехите върху влажни дюшеци.“ Водата замръзнала, този лед успявали да натрошат и изнесат едва през пролетта на 1942 г. Едни бомбоубежища затворили, защото били неизползваеми, но другаде въобще нямало. Често в тях складирали труповете. „Колко не сме подготвени за бомбардировките. [...] Всичко е направено ужасно неграмотно и изключително небрежно“ – пише в дневника си в края на септември 1941 г. инженерът Владимир Кулябко, като научил, че по време на бомбардировка в Гостиний двор са загинали приблизително 100 души.45
От пролетта на 1942 г. състоянието на бомбоубежищата бавно се подобрявало, което естествено зависело от това колко бързо успявали да възстановят поддържането на жилищния фонд. По-горе бяха цитирани данните от официалната статистика колко души са загинали в убежищата за една година. Най-вероятно тези, които са съставяли статистиката, са манипулирали данните. Те не носели отговорност за хората, загинали от бомби на улицата и по къщите си, но за зле свършената работа в убежището можело да има сериозни наказания. Затова предпочитали да се ограничат с формален отговор, като подчертаят, че в убежищата никой не е пострадал от осколки, без да засягат въпроса колко са загинали, защото са били затрупани.
Картината би била непълна, ако не разкажем в какви условия са преживявали обстрела ръководителите на града в Смолни. Те нямали намерение да живеят в скривалище, което прилича на кочина. Спасявали се в комфортен бункер. Там бил друг свят. Нямало мръсотия, нямало плъхове, подът не бил потънал във вода, нямало потрошени столове, на които обикновените ленинградчани трябвало да седят с часове. Там не се чувал звукът от бомбите. Вратите на бункера били плътно изолирани и нямало нужда да се запасяват с вода и трески за осветление, в помещението имало автономна система, която гарантирала нормални условия за живот. В този бункер е можело „да прекараш две денонощия, без да ти навреди на здравето“46. Може да ни възразят, че става дума за центъра на управлението на Ленинград, но и другите служби подражавали на „ония там горе“. И прокуратурата имала намерение да си построи „комфортно бомбоубежище“47, а и други ръководители, малко по-дребни по чин, можели напълно сериозно да мислят, че няма как да гарантират живота на жителите на града, ако седят на счупени столове, а краката им стъпват по влажния под.
Най-често използвали бомбоубежищата през септември–октомври 1941 г. Още не били свикнали с обстрела, не били изтощени от глад. По-късно трябвало буквално насила да вкарват хората там, да ги плашат с глоби. А те не били малко – 25 рубли за първо нарушение и 3 хил. за второ (сумата е астрономична), но и това не помагало: „Ние бягахме от милицията.“48 Евгения Васютина, като съобщава, че по време на обстрел „всички заобикалят отдалече милиционерите“, отбелязва със съжаление, че било трудно да ги избегнеш, когато минаваш по някой мост. Впрочем и тогава намирали решение: „Научиха ме момичетата от нашия завод. Помолят някой военен да минат с него, хванат го под ръка и минават по моста, милицията гледа лошо, но не се меси.“49
Хората, преживели не една бомбардировка, вярвали, че ще се спасят и при следващия обстрел. Не било лесно да си зарежеш мястото в опашката пред магазина (по време на тревога задължително ги затваряли), било неприятно, че трябва да прекараш часове в мазето сред плач, викове и караници, а в същото време имаш много спешни неща за вършене. Трябвало да минаваш по хлъзгавите заледени стълби и дворове, сред мръсотия и даже трупове, трябвало да го правиш по няколко пъти на ден и с часове да чакаш да свърши тревогата.