Средство за спасение от артилерийския обстрел и въздушните нападения можели да бъдат и рововете. Имало покрити, които приличали на землянки, с врата на входа, но те били по-малко. Почнали да ги копаят още преди блокадата на града и направили доста. Ако вярваме на официалната статистика, били прокопани повече от 136 хил. метра скривалища в земята, които можели да поберат 236 хил. души.50 Използвали рововете, когато каменното бомбоубежище било далече, а трябвало веднага да се скриеш – неслучайно ги правели на незащитени, пусти места, по които често падали снаряди, и най-вече по широките площади, в парковете и в градинките. Например площадът пред Казанския събор, Площадът на жертвите на революцията и Александровският парк на Петроградската страна били прокопани с ровове. Ровът, както и всеки окоп или траншея, невинаги можел да спаси от взривната вълна и от осколки от фугаси, освен това ги използвали и за други цели. През септември 1941 г. в рововете на Площада на жертвите на революцията се били настанили бежанци, а наблизо били техните талиги, крави и овце.51 Използвали ги и като сметища, и като тоалетни, а през първата зима на блокадата – като място, където без разрешение оставяли телата на покойници.
Писано е много как са живели в бомбоубежищата. В края на август на 1941 г. в града е имало 4600 убежища. Повечето от тях били по мазетата и можели да поберат общо около 800 хил. души.52 Трудно е да се каже дали наистина е било така. Официалните данни за средствата за защита на гражданите са били и средство за защита на „отговорните служители“ при обвинение, че са бездействали: кой ще ходи да проверява по мазетата?
Хората слизали в убежищата с кухненски съдове и с дрехи, които някои навличали по няколко ката, носели куфари, чували с храна, всякакви боклуци, навярно се страхували не само че най-ценното им имущество може да се изгуби заради бомбите и в пламъците на пожарите, но и от кражби по изпразнените къщи. Носели даже нощни гърнета – никой не знаел колко време ще прекарат там. Вероятно не във всяко убежище е имало пейки, столове и заместващите ги железни кревати. Анна Остроумова-Лебедева се оплаква „колко трудно е да намериш място, за да седнеш“, а нейният племенник, „защото го знаеше, беше взел за мен моя работен сгъваем стол“53.
Често поведението на хората, криещи се по мазетата, било „нервно“, особено когато се чувал звукът на приближаващи се взривове. „Някои бяха много озлобени, караха се по най-малки поводи“ – си спомня Ерих Голербах.54 Непрекъснато се чували виковете на изплашени деца, които плачели от глад, от студ и от страх. Имало спречквания и спорове, тъй като всеки искал да е на по-топло място, където да е по-светло и по-сухо, искал да седне на стол, дори да е счупен, а не на пода – но никой няма право да упреква тези нещастни, натикани под земята хора. Разбира се, ще е преувеличение, ако разглеждаме убежищата единствено като средище на свади. Колкото и да им е било тежко, повечето хора по време на обсадата се опитвали да запазят достойнство, да не изпадат в паника, да не се сърдят на другите, също като тях оказали се в беда, жители на града. Срещали се хора с различни професии, възраст, култура, те се държали различно, но не се стопявали в овладяна от животински страсти тълпа, успявали да сдържат най-нестабилните със забележка, с укоряващ поглед, с личен пример.
„В Ленинград има неписано правило: в никакъв случай да не се безпокоят хората в бомбоубежищата със слухове“ – пише в дневника си на 15 октомври 1941 г. Ксения Ползикова-Рубец. Мнозина спели, други играели домино, някой опитвал да развлече децата и им четял приказки. Подземният бит бил отражение на всекидневния живот на хората с техните тревоги и огорчения и в същото време бил някакво фантасмагорично, нереално зрелище. На Любов Шапорина нейните близки, които в скривалището четели френски книги, ѝ приличали на сцена от живота на аристократи в затвора в очакване да бъдат изпратени на гилотината. „Даваха си рецепти на немислими по друго време ястия, разказваха анекдоти за фугасните бомби“ – разказва Н. Павлова в писмо до Виталий Бианки, изпратено на 1 януари 1942 г., за нравите в убежищата.55 Тъкмо в убежищата са се родили разказите какво са яли, преди да започне войната и какво ще ядат след като тя свърши, разкази живи, ярки, страстни, увлекателни за всеки – нищо не можело да ги спре.