Постепенно, когато се засилвал обстрелът, бомбоубежищата се превръщали в постоянно място за живеене на различни категории хора. В тях настанявали децата, останали без грижи, възрастните и изтощени хора, които не можели бързо да се скрият в мазето, след като бъде обявена тревога. „Пълно е с жени и деца. Навсякъде като островчета са наредени по два реда столове и в тях (не на, а именно в тях) живеят семейства като в огромно китайско общежитие“ – Фьодор Никитин описва на 5 декември 1941 г. скривалището в Дома на Червената армия. Такива обширни „семейни“ убежища имало и в подземията на Ермитажа, в академичния театър „А. С. Пушкин“, там дълго време живеели артисти, композитори, изкуствоведи. Убежищата се превръщали в болнични филиали, защото честото пренасяне на ранените по време на тревога измъчвало и тях, и тези, които се грижели за тях. Там лекарите минавали на визитация, носели храна на пациентите.56
Животът в такива общежития, макар и безопасен, бил тягостен. Често живеещите там семейства се ограждали само с пердета, чували стоновете и оплакванията на другите „съседи“. Нямало го домашният бит, с който били свикнали. Често там било тъмно и мрачно, имало плъхове, нямало прозорци. Нямало как да се измият, навсякъде се усещала неприятна миризма: някои от хората били лежащо болни, не можели да се грижат за себе си, а нямало кой да им помогне навреме.
Едва в средата на 1942 г. ситуацията в убежищата се подобрила – но, разбира се, не навсякъде. Значителна роля имали масовата евакуация и повишаването на дажбите. Съботниците през есента на 1942 г. трябвало освен всичко останало да почистят и помещенията от излишни боклуци и счупени мебели. По това време в града се подобрили отоплението и водоснабдяването, до голяма степен успели да изпразнят препълнените убежища общежития. Разбира се, не можело да става дума за кардинални промени, но битът в градските бомбоубежища придобивал човешки вид, разбира се, според условията по време на блокадата. Но не това било най-важното. За никого не било тайна защо в убежищата било по-просторно: загинали били стотици хиляди, а оцелелите нямали сили и желание да се крият от бомбите.
Трета глава.
Престъпността
Във всеки обсаден град най-разпространените престъпни явления са кражбите, грабежите, мародерството и спекулантството. Престъпниците търсели хляб и други храни, скъпоценности, купони. Броят на престъпленията се увеличавал и защото жертвите на нападенията не можели да се съпротивляват, тъй като били изтощени и нямали сили, а ситуацията в града, особено през „смъртоносното време“, превръщала в престъпници и тези, които преди това са имали чисто съдебно досие. Престъпници ставали и хора, които не можели да понесат мъките на глада. Можем да ги поставим в отделна графа от професионалните крадци рецидивисти само ако внимателно проучим всяко отделно следствие, но нямаме достъп до повечето документи.
Все пак ние, като изучаваме подробностите за грабежите, които са ни известни, можем да отделим онези епизоди, в които ясно се вижда, че са организирани, предварително подготвени, а престъпниците са опитни, и онези, в които явно се долавя нещо стихийно. Това става проличава ясно от докладната записка на началника на управлението за търговия с храни в Ленинград от 15 януари 1942 г.:
В нощта на 4 срещу 5 януари 1942 г. престъпниците проникнали през подземието, като пробили стената в склада на магазин №22 на Василеостровното управление на търговията с хранителни продукти, намиращ се на проспект „Железняков“ №13; по предварителни пресмятания престъпниците откраднали захар – половин чувал, ръжено брашно – един чувал, стафиди – 2 сандъка и 34 кутии какао.
На 7 януари 1942 г. в 17 ч. при разтоварване на хляб от камион в магазин №97 на Красногвардейското управление на търговията с хранителни продукти, намиращ на Околовръстно шосе №66, група неизвестни престъпници извършила организирано нападение над хората, които пренасяли хляба в магазина. Престъпниците взели сандъците, пробили гумите на камиона и откраднали 23 хляба.1
Други сцени, които завършвали с разграбване на магазини, били последица от пререкания между гладната тълпа и продавачите в хлебарниците. Трябва да споменем, че през първите десет дни на януари 1942 г. нямало хляб по складовете и продажбата почти спряла. На 25 декември 1941 г. повишили дажбите с купони, но това не било добре обмислено. Надявали се, че ще докарат достатъчно хляб по Ладожкото езеро, но не се случило. Директорите на магазините излизали пред хората и се опитвали да обяснят, че няма да има хляб за всички, че трябва да изчакат до утре, и огладнелите, премръзнали хора, изкарали не един час по опашките, не издържали. Започват своеобразни „хлебни бунтове“, с присъщата им хаотичност.