...Групичка хулигани счупиха [в магазин №97 в Красногвардейския район – С.Я.] тезгяха и хвърляха тухли по продавачите. [...] На 8 януари 1942 г. в магазин №53 в Ленински район, ул. „Лифландска“ №18, бе разграбен отделът за хляб и откраднат хляб.
На 9 януари 1942 г. в магазин №18 в Ленински район, ул. „Шкапин“ №17, е разграбен отделът за хляб.
На 10 януари 1942 г. в магазин №12 в Ленински район, проспект „Международен“ №23, тълпата нахлува в склада и разграбва хляба.
На 10 януари 1942 г. в магазин №64 в Ленински район, ул. „Розенщайн“ №37, е разграбен отделът за хляб.
[...] На 12 януари 1942 г. в 8 ч. сутринта тълпата разбива магазин №8 в Приморския район, който се намира на проспект „К. Либкнехт“, откраднати са 50 хляба, голяма част от които стъпкани на земята. Работещите в магазина и отряд от 34-о отделение на Ленинградската градска милиция са задържали 24 души.2
Интересно е, че такива „бунтове“ е имало и по време на катастрофата на 27–29 януари 1942 г., когато в Ленинград хляб почти нямало. „В града става нещо страшно. На Строганов мост народът разграби камион с хляб. В магазина на „Болшой проспект“ хората се нахвърлиха на лавиците и разграбиха всичкия хляб“ – пише в дневника си на 28 януари 1942 г. Иван Жилински. Същото намираме и в дневника на Алексей Винокуров от 27 януари 1942 г. Нападението над две жени, които превозвали хляб, било организирано от „професионалисти“, но те разграбили хляба „с помощта на публиката, която се възползвала от възможността“. Обаче за да бъдем обективни, трябва да споменем и какво пише Дмитрий Павлов, който отговаря за снабдяването с храни в Ленинград, според когото нямало нито един грабеж на магазин.3
По-трагично завършвали нападенията над отделни хора, за да им бъдат откраднати продуктите или купоните. Най-често избирали слабите, залитащи старци или безпомощните, които не можели да се защитят. Но всеки можел да стане жертва на престъпници. Нападали по тихи и тъмни улици, проследявали къде живеят. Грабежите зачестили много през същия януари 1942 г. Но не изчезнали и много по-късно, дори след евакуацията, след сериозното повишаване на дажбите и попълването на милицията с по-силни и здрави служители. Само на 2 януари 1942 г. в Мариинската болница били приети трима ранени – откраднали им купоните на стълбите пред домовете им.4
Крадели хляб и в хлебарниците, като се възползвали от миг невнимание на хората по опашките. Преди да излязат от магазина, ленинградци се опитвали да скрият колкото може по-добре хляба, но можели да им изтръгнат от ръцете допълнителното парче, което искали да изядат още тук, на улицата, тайно от семейството. Често го грабвали още от теглилката, докато купувачът си прибирал купоните. Не било безопасно да слагаш хляба в пакет или в чанта – може да отмъкнат и тях.
Било очевидно, че повечето от тези, които крадат хляб по хлебарниците, са дистрофици и залитащи. След като откраднат нещо, те не можели да избягат, а може би не са се и надявали. „Веднъж влязох в хлебарница. Мереха хляб на една жена. Друга грабна хляба, отиде в ъгъла и го заяде. Пострадалата я налага, но онази въобще не реагира, само бързо гълта хляба“5 – това, което пише М. Скворцова, се потвърждава от много други по време на блокадата.
Често имало и деца, които се гушели в хлебарниците и крадели хляб. Те обикновено идвали, за да просят, но не можели да понесат мъченията на глада. И те знаели, че не могат да избягат, понякога сами лягали на пода, очаквайки наказанието. Най-важно било колкото може по-бързо да сдъвчат парчето хляб, докато не им го изтръгнат от окървавената уста – биели ги жестоко, даже ги ритали с крака. Едно момиче разказва как след време се осмелило да вземе чужд хляб:
И аз като всички нямах сили [...] клатеха ми се зъбите. [...] Краката ми се подуха. Казах на сестра ми Галина: „Да идем в хлебарницата, ще вземем хляба на някоя старица, те така или иначе скоро ще умрат.“ Сестра ми се съгласи. Отидохме в хлебарницата, притиснахме се до топлата печка. [...] Много хубаво се сгряхме. Оглеждаме най-старата бабичка. Но бедните старици, щом стигнат до тезгяха, [...] веднага си изяждаха дажбата. А някои с треперещи ръце слагаха хляба най-долу в чантичката и я притискаха до гърдите си. [...] Ние добре се сгряхме, гледахме ги тези полупрозрачни старици, изпъкналите им очи и отворените им усти и ни стана жал. [...] Помъкнахме се у дома.6
Разказът е редактиран и, разбира се, не научаваме най-важното: как се свързват в едно мислите, усещанията, съмненията. Но въпросът е: защо е написано? За да докажеш, че си милосърден? Но това е странен начин да го подчертаеш, нали има и други, по-традиционни. Възможно е това да е толкова емоционално преживяване, че не можеш да не споделиш дори в такъв, олекотен вид. Тя не можела да ограби някого и затова историята е предадена доста по-откровено, отколкото като нещо срамно, за което дори след десетилетия трябва да мълчиш. Но преди всичко да обърнем внимание колко обикновена е постъпката. Моралните рефлексии се проявяват по-късно. Няма ги в първата крачка. Сред тишината на опустялата стая не е трудно да се решиш да направиш нещо неморално. Но когато човек е сред другите, изглежда, сякаш се пробужда. „Сгряването“ до известна степен уравновесява другите намерения. Особено нагледни са обстоятелствата, които правят резултата от постъпката съмнителен, задължително гаснат решимостта и смелостта. Но у подивялото изгладняло дете, в което животинското желание да се нахрани не възприема никакви доводи, което е готово да го бият и унижават, не е възможно да съществува този, дори слаб, морален и житейски ориентир.