Опитите да се охраняват магазините с милиция и с въоръжени патрули по принцип не продължавали дълго. Обикновено ги предприемали, когато много зачестявали грабежите. През януари 1942 г. 325 души са арестувани за нападения на магазини и на работници, превозващи хляб. През първата половина на 1942 г. за бандитизъм, за нападения на хора (сред тях и с летален изход) с цел кражба на продукти и купони са осъдени 1216 души. След януари 1942 г. нападенията на магазини и на хора рязко намаляват, няма стихийни „хлебни бунтове“, но това е последица не само от действията на охранителните органи, но и благодарение въвеждането на ред при раздаването на дажбите с купони, а също и на тяхното увеличаване.
Присъствието в града на много престъпни елементи допълнително затруднявало поддържането на реда в града. Властите имали план напълно да ги изселят през лятото на 1941 г., но не успели, а след това във вече блокирания Ленинград да се направи това било много по-трудно. Не се справяли с регистрирането, следенето и задържането на рецидивистите и престъпниците. От 268 престъпници, които трябвало да бъдат задържани през 1942 г., арестували шестима. „Относително пълната свобода“ на придвижване из града, възможността да живееш в него, без да се регистрираш, избягването на задълженията от много бежанци, отделни военнослужещи, юноши, командировани – това били според историка Всеволод Иванов, който изучава дейността на специалните органи по време на блокадата, белезите на Ленинград в дните, когато там въвели извънредно положение.7
И преди войната имало пропуски при откриването на „престъпните елементи“, но още по-трудно било да се осъществи пълноценен контрол по време на обсадата на Ленинград. Една от причините е, че милиционерите били изтощени. „Напоследък заради лошото хранене в града нямаме охрана. Ходих из квартала в един през нощта, няма абсолютно никого. Може да правиш каквото искаш. Разговарях с началника на отделението на милицията и той казва [че] милиционер отива на пост и се обажда: пратете някого, страх ме е, че ще падна“ – разказва присъстващ на съвещанието в областния комитет на ВКП(б) през януари 1942 г. Членът на Военния съвет на Ленинградския фронт Алексей Кузнецов го обвинил, че лъже: „Всичките получават топла храна три пъти на ден и са длъжни да работят.“8 Но се знае, че по време на блокадата от глад са умрели 651 милиционери.9
И други, преживели обсадата, потвърждават, че милиционерите са били малко. „Рядко виждахме милиционери, особено през декември и януари... Най-често говореха с милиционерите, ако някой съсед нарушава правилата за затъмнението, когато си загубят купоните, когато подозираха някого, че е спекулант“ – разказва Владимир Даев.10
Трябва да имаме предвид, че милиционерите, както и всички други, които получавали топла храна, трябвало да подкрепят семействата си. Но трябва да кажем и че през „смъртоносното време“ тази „храна“ е била твърде оскъдна. Очевидци неведнъж говорят за изтощени, гладни милиционери. През декември 1941 г. милиционер съобщава на хората в „Бърза помощ“: „Човек падна на тротоара, няма да мога да го домъкна.“ На 3 януари Вера Инбер пише в дневника си: „Момиче свързочничка вдигна милиционер, паднал на улицата от глад. Освен това му бяха откраднали купоните за хляб.“ Писателят Всеволод Кочетов, който рядко посещавал града, срещнал на улицата милиционер и веднага забелязал: „И в неговите очи се четеше глад.“11
Това имало своите последици. Въпреки забраните да ходят по пазарите „извън служебните им задължения“ някои милиционери оставали там по време на хайки. Милиционери били забелязани да препродават продукти, които са иззели от спекулантите, имало и един случай, единствен, но наистина без прецедент: представител на властта давал информация на група „ученици в училищата по занаяти“, които ограбвали чужди жилища12. Но милиционерите най-често се задоволявали с малкото, за което успявали „да се споразумеят“ с престъпниците. „В СССР няма друг град, в който милицията и обикновените граждани така да се разбират както в Ленинград!“ – този патетичен изблик на Александър Фадеев, който посетил Ленинград през 1942 г., можело само да предизвика горчива усмивка у тези, които знаели каква е истината.13 Упреците по този повод може да се сторят на място, ако не знаем, че по време на блокадата – ако използваме бюрократичния език – хиляди, не само милиционери, са „използвали служебното си положение“. Пекари, портиери, продавачи, готвачи, лекари, възпитатели, шофьори – те всичките са искали да оцелеят, всичките са мечтаели да оцелеят децата и родителите им. „Сега, ако имаш връзки в столовите, може някак си да се спасиш. Ако ги нямаш, неминуема смърт... Някъде изчезна келнерката, която познавах, може да е откраднала и да са я уволнили. Това е много лошо, защото тя ми даваше допълнителна порция, дори да е някакъв боклук от кюспе“ – колко такива признания има в дневниците и в писмата от блокадата.14