Контрольорката в спестовна каса №54 (район „Октомври“) [...] присвоила 3884 рубли (през май 1942 г.) от влоговете на евакуирани граждани. Като приемала заявленията за прехвърляне на влога на друго място, тя ги унищожавала, а получавала парите, като оформяла фалшиви ведомости.21
И в пощите присвоявали парите на ленинградчани. След като разберели, че получателят на превода е умрял или евакуиран, или е в армията, те вземали парите. Ако парите били пратени от фронта, намалявали сумата в квитанцията, като я съставяли наново.22
Кражбите не биха достигнали такива размери, ако по време на катастрофата не бяха се променили представите на хората какво може и какво не бива да се прави. Мнозина разбирали, че няма да могат да спазват приетите и усвоени в миналото нравствени навици, но размиването на моралните ценности не се случвало внезапно и необратимо. Човекът, извършил постъпка, която дотогава била неморална, твърдял, че го прави за другите, а не за собственото си спасение, че дори да е откраднал, то все пак е било нещо малко, че откраднал от хора, които живеят много по-добре от него и които няма даже да забележат, че го няма. По-късно, когато гладът бил вече нетърпим, при описването на неморални постъпки в блокадните дневници вместо нравствени преживявания се констатира моментът на засищане, радостен момент, който обсебва мислите на човека. Мъж, преживял блокадата, разказва, че жена му получила елда с купон на неин роднина. Очевидно това се е случило в края на десетдневния период (датата в дневника е 1 февруари 1942 г.), защото „пропадали“ продуктите, неполучени в рамките на този период. Вероятно роднината не е знаел, че е „имал късмет с елдата“, и те решили да се възползват. Решили да я откраднат. Сварили каша със захар и я изяли. Почувствали се страшно хубаво. „Чак сега се научихме да ценим кашата.“ По същото време (януари 1942 г.) решили „да омилостивят“ човека, който проверявал яслите, нагостили го с обяд от продуктите, предвидени за децата. „Ох, колко приятно! Заредих се за целия ден“ – и нищо друго, нито разкайване, нито оправдания.23
Сега е друго време, сега всичко може: често чували този отговор, когато пробвали да вразумят някого, който, за да оцелее, можел, без да се притеснява, да се реши на всяка стъпка. Ирина Зеленска разказва, че хванали човек, който откраднал чуждо куче и му дерял кожата. Опитали се да му обяснят, че кучето е тяхно, но безуспешно. „Той се бил вкопчил в плячката си и след като много лъгал, накрая заявил, че няма да я даде.“ Когато един от присъстващите „интелигенти“ му казал: „Но вие сте откраднали чуждо куче, така не се прави“, той отговорил: „Сега всичко може.“
Разбира се, не навсякъде ще срещнем такъв цинизъм и безочие, но така отговаряли и честни, порядъчни хора, които помагали на другите и които били стигнали до последния стадий на морално разпадане. „От стаята в общежитието изчезнаха ботушите и есенното ми палто. Имах още какво да обуя, но нямах какво да облека. В гардероба висяха някакви палта на заминали студенти. Взех едно“ – това пише студентка в Ленинградския държавен университет, преживяла блокадата.
И се пита: „Какво беше това? Кражба?“ Не, тя въобще няма усещане за срам. „Защо? Защото бях в безизходно положение? Или защото правилните преценки са се изместили от битовите подробности и са се издигнали на друго равнище? Вероятно една и съща постъпка се преценява различно в нормални условия и при екстремни ситуации не от юридическата, а от моралната им страна.“24 Но нейната постъпка все пак я безпокои. Тя търси доводи, добавя оправдания, но отговорът е все същият.
Лидия Гинзбург се опитва да осмисли този феномен на блокадното съзнание. Като говори за инерцията на моралните представи и преценки, тя споменава едно характерно явление за „дистрофичното“ време: „Хората, най-вече интелигентните, вършели неща, които дотогава не са правили: да молят, да крият, да искат, да отмъкват от масата в столовата парченце хляб или бонбон. Но тяхната система от етични представи оставала същата като преди. Поривите, които предизвиквали подобни постъпки, всеки път изглеждали [...] стихийна дълбока проява на инстинкта за живот – човекът не е искал, не мислел, че трябва да му се съпротивлява. Усещал го като нещо временно и случайно. Постъпката нямала нищо общо с неговото отношение към живота...“25 Много точно наблюдение. Авторите на свидетелствата от блокадата често не се щадят, но наред с бележките, в които се изобличават, има и други, в които техният облик (без каквото и да било украсяване) съответства на моралните представи, възприети в цивилизованото общество. Блокадната етика е по-гъвкава. Тук няма застинали, канонични норми. Не бива да се краде, но до теб е дете, което умира, и още може да го спасиш, ако занесеш на пазара вещите, оставени от заминалите съседи. Кое е по-морално: да го спасиш или да си запазиш репутацията? Въпросът е риторичен: изборът по време на катастрофа винаги се прави в полза на тези, на които им трябва подкрепа.