Едни от най-отвратителните престъпници в обсадения Ленинград били мародерите. Вземали дрехите, обувките, случвало да съблекат някого по бельо. Крадели от мъртвите по улиците и по площадите, в моргите, на местата за евакуиране, на гробищата. Мародерите действали бързо, защото се притеснявали, че може да отнесат мъртвия или че някой ще ги изпревари. Е. Козлова си спомня, че свалили шапката на мъж, който само от няколко часа лежал на тротоара, други грабежи се случвали още по-бързо. Понякога сваляли дрехите постепенно, минувачите забелязвали, че първо са взели валенките и палтото, след известно време – роклята или полата. Ако не успявали да свалят валенките, можело да отрежат краката.26
Трябва да споменем, че не всички жертви на мародерите са били мъртви в момента на грабежа. Може да са били припаднали от глад или просто да са лежали, за да изчакат да отмине моментът на слабост. Това не спирало мародерите, а изтощеният човек не можел да се съпротивлява. Често нарочно бутали жертвата, за да падне: по-лесно им било да се справят с някого, паднал в снега.
Понякога успявали да свалят дрехите на загинали по време на обстрел – за час-два, ако се забавела колата на противовъздушната отбрана. „Често от земята или под разрушенията се подавала ръка, а на нея гривна, пръстен или часовник. И преди човекът отново да види светлината, ги... снемали от ръката му“ – пише Виталий Бианки. Грабели умрелите не само през „смъртоносното време“, но и по-късно, и все така бързо. Любов Шапорина си спомня, че на 1 ноември 1942 г. отишла в кино „Спартак“, за да се обади по телефона: „Връщам се след десет минути и виждам на стъпалата припаднала жена. Събули ѝ обувките и откраднали торбичката с купоните, която държала на гърдите, под роклята.“27
Може би най-страшното и отвратително престъпление в града било човекоядството. Слуховете за него се разпространяват в Ленинград през януари 1942 г. (както често се случва, мълвата ги преувеличавала), но явлението е съществувало и по-рано. Първите случаи на убийства на хора, за да бъдат изядени, са регистрирани официално през последните десет дни на ноември 1941 г. В началото не били много. В отчета на Управлението на НКВД за Ленинград и Ленинградска област (УНКВД ЛО) от 3 декември 1941 г. се цитират подробности за девет такива престъпления, в отчета от 24 декември 1941 г. – за тринайсет. През 1942 г. за това, че се хранели с трупове, са арестувани: през януари 366 души, през февруари 612, през март 399, през април 300, през май 326. От лятото на 1942 г. бързо и постоянно намалявали лицата, обвинени в канибализъм, през юли те били само 15. През последната четвърт на 1942 г. за месец задържали само един-двама канибали, а през пролетта на 1943 г. вече нямало случаи на канибализъм.28
Разбира се, трябва внимателно да четем тази отчети на Управлението на НКВД. Любов Шапорина записва в дневника си на 15 януари 1943 г. разказа на регистраторка в Мариинската болница: „Защо се учудвате, днес човекоядството е разпространено както никога, почти всеки ден ни докарват намерени части от човешки тела. Вижте...“ – и показва регистрационния дневник. На всяка страница има един-два пъти: части от човешко тяло.“29
Въобще не е чудно, че официалните данни може да не отразяват съвсем точно реалността – не е било възможно да следят всеки. Трябва да споменем, че често жертви на канибалите били техните деца или родителите им: те не очаквали нападението и не били подготвени да окажат съпротива. Многобройните свидетелства на хората, преживели блокадата, в които има различни следи от „действията“ на канибалите, ни позволяват да предположим, че мащабът на тези престъпления е бил по-голям, отколкото е отразено в официалните данни. Като се започне от началото на декември 1941 г., повечето случаи на канибализъм не били свързани с убийство: навсякъде имало умрели. Ядели месо от трупове, които намирали по улиците, в къщите и по гробищата. Най-често изрязвали т.нар. меки части – гърдите, задните части, от вътрешностите – сърцето и черния дроб. Често търсели детски трупчета. „В началото в моргите не криеха детските трупчета, но по нощите ги разграбваха почти всичките. Хората идваха до автомобилите и молеха да им дадат детски трупчета. Сега ги заключват“ – разказва шофьор, който превозвал покойници.30 Примамвали деца по домовете, за да ги убият и изядат. Възползвали се, че те са доверчиви и наивни, търсели деца, които просят пред хлебарниците, канели ги „да пийнат мляко“ или на гости да си поиграят. С жертвите не се церемонели. Любов Шапорина описва в дневника си такава страшна сцена. Поканили вкъщи момиче, което просело някъде. Обещали му, че ще го нахранят. Ролите били разпределени предварително: майката трябвало да убие детето, а дъщерята да свири на акордеон и да пее весели песни, за да заглуши виковете на жертвата. Окървавеното момиче успяло да избяга от стаята, по коридора, пред смаяните съседи го гонела жената, а докато тя се опитвала да го настигне, от разтворената врата на празната стая се чувало, че дъщерята продължава да свири и весело да пее...31