Освен гладът смърт носели и епидемиите – като трябва да имаме предвид, че гладът допринасял най-много за леталния им изход. Най-много хора починали от дизентерия (16 306 през 1942 г., 383 през 1943 г.). Неин симптом била неспиращата кървава диария. Малцина оживявали, ако продължи повече от три дена. През юли 1942 г. Александър Болдирев записва разказ на познат, оцелял по чудо през „смъртоносното време“: „Оправил се само защото нямал разстройство. Но в стаята за десет души, в която лежал два месеца, три пъти се сменили болните тъкмо заради разстройството.“2
Висока била и детската смъртност. В блокирания Ленинград раждали бързо и преждевременно, имало много случаи на патологична бременност. През януари 1942 г. средно на ден умирали 265 новородени. По-късно тази цифра намаляла сериозно: през март 1943 г. на ден умирали не повече от 2.3
Очевидците на онова време са ни оставили едва ли не във всеки документ сведения за тези, които умирали преди всички. Това били самотните хора, които получавали купони за хора без доходи и били лишени от други средства за съществуване; семействата с повече от две деца, бежанците. Разбира се, много неща зависели от физиологичното им състояние и от наследствеността, колко често са общували с други хора и дали е имало някой, който да им се притече на помощ, когато трябва. Трябва да имаме предвид, че по време на страшната зима във фабриката за сладкарски изделия „Н. К. Крупска“ не умрял от глад нито един от няколкостотин работници, а в завод „С. Орджоникидзе“ само за един ден от изтощение починали стотина души.4
Много е изписано за мъртвите по улиците на Ленинград. Трупове имало навсякъде: и по централните булеварди, и в малките улички. Първо ги подминавали, а после без усещане за срам или погнуса ги прескачали, защото не можели да се разминат на тесните пътеки, притиснати от преспите. Първите трупове се появили по улиците през ноември 1941 г., бързо ги вдигали, но през декември 1941 г. труповете рязко се увеличили. Нямало транспорт и гориво, което пречело на събирането им, хората в погребалните отряди били малко и изтощени. Особено много мъртви, изоставени по улиците, имало през януари – началото на февруари 1942 г. Имало трупове, неприбрани със седмици, а даже и месеци.5 Все пак не се случвало често. През декември 1941 – февруари 1942 г. труповете оставали на улицата от два до пет дена. Местната противовъздушна отбрана (МПВО) карала мъртвите в моргата веднъж седмично, но можели да го правят и милиционерите, и домоуправителите, и комендантите по райони – всички, които трябвало да се грижат за реда в ясно очертан квартал. Но невинаги го правели.6 След съботниците през април–март 1942 г. се мъчели да ги приберат още същия ден, щом ги намерят. През пролетта на 1942 г., когато разчиствали платната на улиците от преспите, намерили 13 хил. трупа.7 Сред тях можело да е и някой, умрял преди няколко месеца. „Вървиш и гледаш от преспата стърчи нечия ръка или крак“ – пише в дневника си на 2 февруари 1942 г. Е. Козлова.8
И след първата зима на блокадата в Ленинград имало неприбрани трупове. Александър Болдирев и в края на март 1942 г. намирал „самотно умиращи, лежат тихо-тихо“9, а М. Чайко в края на юни – началото на юли 1942 г. видял жени, умрели до стените на университета и в Апраксинския пазар.10
По-късно труповете намаляват и вече не се срещат по страниците на дневниците и в писмата от обсадата.
Обикновено намирали мъртвите или напълно, или донякъде разсъблечени. Често телата били осквернени от канибали. Те отрязвали не само меките части на тялото, но и цели крайници. Даже до магазин „Семена“ на „Садова улица“ видели труп без глава.11 От труповете (но и от още живи, но замръзващи и умиращи) вземали палтото, обувките, шапките, даже поли и чорапи. Често съседите и портиерите изнасяли от къщата тялото на починалия, като вземали „по-хубавите“ вещи. Понякога слагали документите на челото на умрелия, притискали ги с парче лед. Очевидец споменава, че често връзвали по главите на умрелите цветни парцали, за да може по-бързо да ги забележат погребалните служби, но видял това в края на март 1942 г., когато „колите на службата“ се движели много по-често.12
Разбира се, не всеки – особено близките – се осмелявал веднага да изхвърли трупа на улицата. Хората ги било не само страх, но и се срамували. Във всяко писмо или дневник, в които става дума за желанието да погребат близките „по-човешки“, ще видим, че те са пълни с оправдания, кратки или многословни. Такова свидетелство са спомените на пионерчето В. Соловьова. Умряла баба му, завили тялото с одеяло, изнесли го на улицата и го поставили до вратата. В първите изречения са извиненията, описващи тази трагедия. В семейството били само социално слаби (бабата, майката и сестрата), които получавали по 125 грама хляб на ден. „Почна ни дистрофия“ – е първото, което тя записва. После едно след друго са оправданията: „Подуха ни се венците и ни изпопадаха зъбите, появиха ни се червени петна по краката. [...] Нямахме сили да я закараме на гробището, учихме се да ходим с бастун.“ Но и това ѝ изглежда недостатъчно и тя допълва разказа си: „Ние не ходехме, влачехме се.“13