Оставяли мъртвите „да не се виждат“, както казва човек, живял през блокадата, често в някоя пуста уличка. Носели ги в моргите и патологиите, в складовете за трупове, в милицията и в сградите на държавните учреждения – надявали се, че тогава наистина ще ги погребат. Понякога оставяли труповете до други умрели, вероятно мислели, че така е по-приемливо, отколкото да го оставиш самичък. „Трупът на тази жена още не са го прибрали. Разсъблекли са я, лежи гола. [...] А до нея са подхвърлили още един труп, увит с одеяло“ – записва в дневника си Е. Козлова.14
Намирали трупове и по парковете, някои ги оставяли в рововете, изкопани, за да се крият там жителите на града, заварени на открито по време на бомбардировка. Такива ровове, пълни с трупове, имало и до Казанския събор, и в Александровската градина, и на много други места. През февруари 1942 г. вече забелязвали трупове и по леда на Нева, „хвърлени как да е, без име и фамилия“15. Понякога изхвърляли телата в каналите и в реките, не без съдействието на домоуправителите, които не искали да ги погребат. Отнасяли ги и по чужди дворове, което много ядосвало портиерите, които пък се опитвали „да се отърват“, като ги отнесат някъде по-далече. Обикновено „подхвърляли“ труповете нощем.
Най-често намирали телата на улиците „разчекнати“. Човек, когато припадал от глад, всякак се опитвал, с ръце и крака, да се задържи да не падне, но замръзвал и се вкоченявал, без да дойде да себе си. Но може причина да са били и „лешоядите“, които разтваряли ръцете на още неумрели хора, за да търсят храна, купони и хляб.
Обикновено в моргите на болниците карали с детски шейни труповете, намерени на улиците. Гледката била страшна – не всички тела се побирали в моргите, част от тях лежали пред входа, завързани за шейните, други падали на снега. Много от мъртвите били разсъблечени (мародерите вземали дори одеялата, с които били завити), на някои липсвали части от тялото. „Насам, насам! Носете ги тук... Не, там не е добре, ще ги изгризат плъховете... Плъховете бяха изяли носовете, ушите, бузите на купчина трупове, натрупани в моргата“ – такава картина видял Виталий Бианки.16 Скоро заради епидемията от смърт моргите недостигали. През януари 1942 г. в много райони на града организирали под открито небе специални складове за трупове. Някъде ги редели на подредени купчини, но понякога това струпване се превръщало в хаос. Не можели да поддържат реда, защото нямало свободни места, хората нямали време да чакат на опашка, а веднъж докарали мъртвите, заради силния студ бързали да се приберат у дома. Някои, като виждали как струпват труповете един върху друг, се стеснявали да оставят там телата на близките си и ги слагали някъде наблизо.
Най-известните складове за трупове били до Театъра на ленинския комсомол, в хиподрума до улиците „Марат“ и „Звенигородска“, както разказва очевидец: там „покойниците били натрупани повече от два метра.“17 Никнели и стихийни, импровизирани места за складиране – почти никога не успявали да открият кой ги пълни с тела. Едното било до Главната водопроводна станция в разрушен от бомбите склад за оръжие. Там имало от триста до триста и петдесет трупа. А на брега на реката на няколко места(!) имало мъртви близо до военните кораби. Никой не ги събирал. На много от тях плъховете били изгризали краката и дланите на ръцете, там били „работили“ и мародерите.18
Преди да прати някого в моргата, милиционерът в участъка подписвал смъртния акт – през първата зима от блокадата нямало нужда от други документи. „Седнал някакъв изгладнял тип и раздава справки на всеки, който поиска: „При огледа не са установени признаци за насилствена смърт.“19 Возели и носели телата с шейнички, понякога с ръчни колички, с детски колички, носилки и даже върху парчета шперплат. Л. Ходорков записва в дневника си на 13 януари 1941 г: „Ако детето е по-високо, подвиват му краката, връзват ги с въже за бедрата, за да може тялото да се побере на малката шейна.“20 Обикновено увитите с някакво платно трупове (т.нар. пеленачета) връзвали за шейните и количките така, че краката да не се влачат по земята. Можело да има и две тела на една шейна. „Виждал съм хора да возят и майка си, и баща си“ – пише по-късно лекарят Аркадий Коровин.21 Дърпали труповете най-малко двама. Ако нямало близки, молели да помогнат (срещу определено заплащане) съседите или портиерите. Останалите без сили хора по време на блокадата, сами или с малки деца, трудно можели да закарат трупа. Разчитали да им помогнат милосърдни хора. „Жена плаче до шейничката. Няма сили. Помогнах ѝ да тегли шейната със сина ѝ от „Средни“... до „Мали проспект“ – спомня си Иван Илин.22