Най-често увивали телата с чаршафи, но понякога и с парцали, одеяла, чували, рогозки, пердета. Една жена видяла „трупче на дете, увито в амбалажна хартия“23. Трябвало да теглят телата завързани със здраво въже, иначе можели „да махат“ с ръце и крака не само по дупките. През 1941 г. за ковчег трябвало да се чака пет–десет дена. През „смъртоносното време“ рядко ги използвали. Липсата на ковчези се усетила много силно в началото на декември 1941 г. „Трябва с дни да се редиш на опашка, за да ти дадат сандък от дялани дъски, целият в цепнатини“ – пише в дневника си на 15 декември 1941 г. Ирина Зеленска.24 Ако шейничката имала гръб, карали умрелия „в седнало положение“25. Разбира се, ковчезите не били боядисани, а капака често правели от шперплат. Някои опитвали да украсят такива ковчези с листа от стайни растения, но това се случвало рядко. През декември 1941 г. ковчезите не били евтини (500–700 рубли, т.е. една месечна заплата на работник), но и на такава цена било трудно да се намерят. Нямало дъски, но и да е имало, не всеки можел да си скове от тях ковчег. Чупели огради, врати, но напразно. Ако в средата на декември, както пише в дневника на Миша Тихомиров, „рядко може да видиш тяло без ковчег“26, в края на декември „пеленачетата“ се превърнали в обичайно явление по улиците на Ленинград. „В шейните – труповете на гладуващи деца“ [превод Надя Попова] е от стихотворение, написано през януари 1942 г. от десетгодишния Никита Заболоцки, син на прочутия поет.27
Когато през декември 1941 г. забранили на домоуправителите да изнасят умрелите от вкъщи без ковчег, наредили на милиционерите да следят и да арестуват нарушителите. Тъй като смъртните случаи били много, тази забрана веднага била пренебрегната. Властите си затваряли очите, а накрая въобще отменили това решение. През 1942 г. било разрешено покойник без ковчег да бъде занесен само до най-близката морга, но това изискване лесно можело да бъде заобиколено.28 „Пеленачета“ имало по улиците на Ленинград и след като свършила първата блокадна зима. Василий Чекризов пише в дневника си на 23 май 1942 г.: „Все още карат увити трупове всеки ден.“ По това време снегът вече се бил стопил, затова носели покойниците в носилки, използвали и ръчни колички. През зимата на 1942–1943 г. от улиците изчезнали „пеленачетата“. Пак Василий Чекризов пише на 1 февруари 1943 г.: „Тази зима за пръв път видях „шейничка“.“29
Използвали камиони, за да извозят до гробищата насъбралите се трупове по моргите, в болниците и на специалните площадки. Нямало място за всичките, а заради недостига на гориво не можели да пуснат камионите с по-малко покойници. Натъпквали телата по всякакъв начин. „Камион, натъпкан с изправени голи мъртъвци, прихванати по средата с въже, и отпред е гол брадат старец, изправен в цял ръст в колата, с ръце, скръстени на корема, а в ръцете... някой напъхал нагоре с краката труп на дете на две годинки“ – такива и други страшни сцени били обичайни за града през „смъртоносното време“. Олга Гречина предава разказа на шофьор, че в камиона даже побрали 500 трупа – извозвали децата, загинали в Дома на детето. Тя не му повярвала, но Александър Болдирев видял в средата на декември 1941 г. камион, напълнен догоре с мъртви деца („с ризки и без ризки“).30
За извозване на телата приспособявали каруци и конни шейни. Често карали загиналите подобно на дърва.31 Не свикнали бързо с гледката на смъртта. За да се случи, хората трябвало да закоравеят, да не реагират на безкрайните човешки трагедии. И шофьорите, и хамалите не се церемонели с мъртвите. Моряците, които изнасяли труповете от двореца на Олга Константиновна на ул. „Чайковски“, даже го правели „весело“. Това не било случайно: наблизо чакали, за да бъдат натоварени, още дванайсет камиона. „Когато на гробището камионите буксуват, бързо подпъхват под колелата първият попаднал под ръка мъртвец“ – пише Александър Болдирев.32