Умрелите погребвали в няколко гробища: Волковото, Голямото Охтинско, Серафимовското, Богословското, Пискарьовското, Еврейското, На жертвите от 9 януари, Татарското и Киновеевското. Най-масовите погребения са на Пискарьовското гробище (420 хил. цивилни и 70 хил. военни, умрели в града), на Серафимовското (180–200 хил.), на Богословското (над 60 хил.). Погребвали и на о-в Голодайxli, и във Весьолий посьолокxlii. В пещите на завода за тухли №1, който е на „Московско шосе“, през 1942 г. изгорили 119 863 трупа, а през 1943 г. – 12 122.33 Предполага се, че извозвали пепелта им в кариерите до завода, от които преди това вадели глина.
До лятото на 1942 г. гробищата, в които имало масови гробове, били страшна гледка. Из тях (и по пътя към тях) имало разхвърляни стотици тела. Само някои били в ковчези или завързани за изоставени шейнички. Много трупове лежали на земята в най-странни пози, често напълно разсъблечени, ограбени от мародерите или накълцани от канибалите. Нищо не ги спирало, даже изравяли гробове. „Покойниците лежат в тях полуразсъблечени, т.е. взели са всичко, което може да се облече, валят се голи, обезглавени трупове“ – разказва през януари 1942 г. за Шуваловото гробище Татяна Великотна. Тя се ужасила, като видяла, че даже от „измършавяло тяло“ е отрязана горната част на крака – не, „по-добре като татко, заровен без ковчег, отколкото изоставен в ковчег“34.
Погребенията извършвали специални отряди, в които участвали различни хора: от местната противовъздушна отбрана, хора „без собствени доходи“, мобилизирани в трудовата повинност, работници от предприятията и от учрежденията. Работата била много тежка, особено за изтощени хора – някои умирали още тук, до гробовете. Използвали динамит, за да изкопаят ровове в замръзналата земя. След това ги запълвали с мъртъвци, често използвали багери. През зимата на 1942 г. на Смоленското гробище човек наблюдавал как „погребват с багери“. „Покойниците бяха наредени един върху друг (непрекъснато докарваха още от другата страна), багерът ги вдигаше със стоманените си зъбци, голи и облечени, всякакви, когато кофата се напълнеше, пренасяше ги по въздуха до дългата траншея, изсипваше вътре телата, които падаха долу, като издаваха глух звук.“35
Тъй като трябвало да изпълнят дневната „норма“ за погребения, буквално трамбовали труповете в рововете, за да не остане празно място. „Редят мъртвите колкото може по-плътно. Гледат къде има място за още някой. Вика на помощниците си: „Ей! Тук има още място, я дай три детски“ – Михаил Рабинович преразказва чуто от други хора.36
В рововете не слагали ковчези. Вадели телата от тях, а после ги трошели и изгаряли, за да се греят. Не изпитвали никакви колебания, едва ли са се интересували какво изпитват близките: вършели го всеки ден. Хората, попаднали за пръв път на блокадно гробище, били истински потресени. Сътрудникът в Държавния институт по оптика Дмитрий Лазарев разказва в дневника си за такъв човек:
Той беше толкова смаян от това, което бе видял на Смоленското гробище, че когато се върна, почти не можеше да говори. В полето зад гробището са изкопани паралелни, много дълги ровове, дълбоки около метър, широки около два метра. Пълни са с лежащи напреки тела в ковчези и повече без ковчези. Рововете не са засипани, покрай тях има купища изкопана земя, но от студа тя е замръзнала и е твърда като гранит. От рововете стърчат ръце, крака, глави. В тази ситуация ковчезите са излишни. Тук-там свалят капаците, хвърлят ги в огъня или ги трупат на шейнички, за да ги закарат у дома за дърва. Наоколо има десетки огньове. Използват едни, за да разтопят земята, край другите се греят, стоплят вкочанените си ръце. Наблизо се чуват взривове: подготвят нови гробове. Като неспиращ поток докарват шейнички с нови мъртъвци, често увити в зашити чаршафи. Едно момиче разказва: „Мама отдавна беше ушила ковчега, татко още беше жив.“ Понякога ковчегът е дървен, отгоре е поставен кръст или венец. Накрая всичко дървено отива в огъня. Гробарите се пазарят, за да изкопаят индивидуален гроб, искат два килограма хляб, съгласяват се да копаят и да предадат гроба само ако има покойник и присъстват близките, т.е. дупката не бива да остане празна нито за миг, веднага изсипват вътре тела. Рововете не стигат. Малко по-встрани се издигат купищата покойници, докарват ги с камиони от районните морги. Купищата с наредени покойници са широки няколко метра, около два метра високи и дълги десетки метри. Покойниците са облечени с фланелки, със стари сака, но има и без обувки, без дрехи, редят ги един върху друг като дърва...37
Тези, които искали да погребат някого в ковчег и отделно, трябвало да ползват услугите на „частни“ гробари, защото те самите били изтощени, нямали сили да изкопаят гроб. Хората в блокадата разказват, че плащали един-два килограма хляб, но до гроба нерядко се разигравал истински търг. Давали купони, дрехи, златни бижута, не всеки можел да изостави покойника и да си тръгне. „За да изкопаят, ни поискаха половин килограм хляб, 300 рубли (кеш), чаша елда или макарони, руски ботуши и панталони, но ние нямахме и дълго плакахме“ – от писмото на О. Макарова до майка ѝ (27 март 1942 г.) се вижда колко последователно са изнудвали гладните хора.38