Според данните от гробищата, които въобще не са точни, през периода от 1 юли 1941 до 1 юли 1942 г. в тях са погребани 1 093 695 покойници, като е възможно да са и повече.41
xxxiv В Русия – растително масло от коноп или от лен, което може да се използва по време на пости.
xxxv Осолена сланина.
xxxvi Палмово масло, произвеждано в Югоизточна Азия.
xxxvii Така наречените баражни балони защитават наземни цели от въздушни атаки, като издигат стоманени въжета, правещи маневрирането на вражеските самолети по-трудно. – Б.р.
xxxviii Трасето по заледеното Ладожко езеро, по което се доставят жизнено важните за града стоки и храни и се евакуират хора.
xxxix Уред, отбелязващ кратки промеждутъци от време.
xl „Большой дом“ е неофициалното название на административна сграда на „Литейни проспект“, построена в началото на 30-те години на ХХ в.
xli Островът се казва така до 1926 г., след това е Островът на декабристите.
xlii Исторически район на Санкт Петербург на десния бряг на Нева. Първонално немска колония на име Лустдорф.
Трета част.
ХОРАТА
Ако човек е ням в скръбта си, Бог
ми даде да разкажа колко страдам.
Й. В. Гьоте, „Торквато Тасо“ (1790)
Първа глава.
Обликът
„Какво са направили „те“ с теб!“ – са първите думи на Александър Прокофиев, когато през пролетта на 1942 г. видял своя позната. В началото на декември 1941 г. Олга Бергхолц още била склонна да иронизира „типичната си ленинградска външност“, но само няколко седмици по-късно навсякъде се виждали мрачни, мълчаливи, унили блокадни лица. Белезите от войната се появили по лицата на хората още преди да е настъпил гладът. Мария Конопльова пише в дневника си на 5 октомври 1941 г.: „Лицата на всички са посърнали, с някакъв зеленикаво-сив цвят на кожата“, като го обяснява с умората на хората от многото дежурства в пожарните и спасителните отряди.1
След няколко седмици „гамата“ от цветове по лицата вече ясно се проявила. Тя бързо се променяла: „Първо лицата побледняваха, после ставаха жълти. След това кожата придобиваше лилаво-землист оттенък.“2 Първото, което правело впечатление, е, че лицата са мъртвешки бледи, „бетонносиви“ и пожълтели. Ирина Зеленска пише в дневника си на 18 декември 1941 г. за „жена с подуто от жълта вода лице“, съществуват и други свидетелства.3 „Това беше болезнено пигментиране, предизвикано от глада, в което се примесваше неотмиваемата черна маска от саждите на газовите и маслените фитили“ – разказва военният лекар Аркадий Коровин.4 „Опушените“ лица са клеймото на блокирания Ленинград. По навик ги наричали „мръсни“, но не всеки можел да отмие саждите не само от лампите, но най-вече от саморъчно направените печки.
Наталия Осипова записва в дневника си на 1 февруари 1942 г. – не без чувство за признателност – репликата на матроси, които минавали покрай нея, че „за пръв път виждат чисто лице“, но през „смъртоносното време“ малцина можели да останат „чисти“. Р. Бушел разказва, че когато отишли с директора на фабриката в Смоленското гробище, направили нещо странно: „решили да броят колко жени с начервени устни ще срещнат.“ Резултатът не бил утешителен: „Срещнахме само една. Тя беше изпосталяла, страшна, но измита и с начервени устни.“ От края на декември 1941 г., когато свършили дървата за огрев, а настъпилите силни студове направили саморъчните печки най-популярното средство за отопление, все по-често се срещали неизмити лица. Пестели водата, не било лесно да я донесат и да я сгреят, в стаите било студено, а мнозина дотолкова нямали сили и воля, че спрели да се поддържат. Аркадий Коровин виждал в болницата „неизмитите, опушени лица“ на медицинските сестри.5
Навсякъде се забелязвали измършавели и подпухнали лица. Когато говорели за тях, винаги добавяли „страшни“. „Всички страшно са измършавели“, пише в дневника си на 14 октомври 1941 г. Любов Шапорина, а тогава било само навечерието на глада. От началото на декември 1941 г. „общото отпадане“ се превърнало в общ белег за ленинградчани. Заради глада някога пълните здрави лица „увисвали“. Необратимо се нарушавали пропорциите им. Понякога част от лицето „се стичала“ надолу, очертавали се дълбоки гънки и бръчки. „Гънки около носа, покрай устата към брадичката, [...] увиснала кожа по бузите“ – е автопортретът, който си нарисувала Любов Шапорина.6 Лицето заприличвало на старческо. Хората носели жалки износени „старчески“ дрехи и затова често отстъпвали в трамвая място на трийсетгодишна жена, а като заговаряли девойка, се обръщали към нея с „бабо“.