От началото на 1942 г. много ясно се проявяват и белезите на друга болест – скорбутът. Най-много страдали от нея през март 1942 г. Един от първите симптоми на скорбута било подуването и кръвоизливите от венците, опадането на зъбите. По тялото се появявали тъмночервени и лилави петна. Те пълзели по кожата, увеличавали се. Краката се вдървявали, трудно се свивали, появявали се болки в костите на петата и в ставите, ходенето било трудно. Киселите храни имали горчив вкус, сладките – кисел. По лицето, по устните, по тялото се появявали гнойни пъпки, рани, циреи. „Имах циреи по ръцете, на задника. През 1942 г. цялата бях в циреи“ – разказва една от жителките на блокирания град. Тялото се покривало с гнойни скорбутни обриви.13
През пролетта на 1942 г. опитвали да се спасят от скорбута с екстракт от хвойна. В столовите и в болниците го раздавали безплатно и даже принудително. Но пречел вкусът му („доста противен е“, както ще каже един от хората по време на блокадата) и не всички вярвали, че е полезен, защото нямало бърз ефект. И онези, които неведнъж са ползвали витаминната напитка, откривали по тялото си „пресни скорбутни петънца“. Понякога екстрактът предизвиквал разстройство, а на онези, които вярвали в чудотворните му качества и прекалявали с него, им се подували лицето, ръцете и краката.14 Лукът бил най-доброто средство, но нямало откъде да го вземеш.
Подпухването, дистрофията, скорбутът така променяли лицата, че някои не можело да ги познаеш. Хората в Ленинград неведнъж са го казвали. Фрагментът от дневника на директорката на дом за деца Нина Горбунова, който публикуваме, ясно сочи неспиращата болка на хората, озовали се в блокадата.
Войник се върна от фронта и дойде в дома за деца да види детето си. Детето беше изолирано и лежеше със скорбут и трета степен дистрофия. То беше толкова отслабнало, че не може да го опишеш. Донесоха ни го на носилка. Влязохме с бащата и му показвам неговото дете. Бащата не можа да го познае и каза: „Не, това не е моето дете!“ Но детето позна баща си и каза: „Тате!“ Бащата се наведе над детето и му каза: „Валя, нима си ти? Какво ти е станало? Не, не, това не е моята дъщеря!“ Детето се разплака: „Тате, аз съм!“ (Момичето беше на седем.) А аз стоя до тях и усещам, че сърцето ми ще спре. Детето разказва на баща си, че майка му изчезнала: „някаква чужда леля ме взе при нея, нямахме почти нищо за ядене, гладувахме и ме донесоха в дома за деца.“ Бащата все още не можеше да повярва, беше пребледнял, целият трепереше. Накрая извади от джоба си фотография, показа я на Валя и пита: „Кои са тези?“ Момичето веднага отговори: „Това е мама, чичо Миша, а това си ти, татко!“ Бащата повярва, но виждам, че не е на себе си, едва-едва се държи. Поседя с детето, поосвести се и все мълчи... Мълчанието продължи пет минути. После стана, целуна я силно и излязохме. Когато влезе в кабинета ми, омекна и се разплака. Нищо не му казах...15
„Смъртоносното време“ променяло походката и движенията на хората. Хората „се клатели“, краката „не ги държали“, влачели се. Падали от най-малък тласък. „Хората ходеха много особено – си спомня директорът на ГИПХxliii Павел Трофимов. – Хората ходеха все по-бавно, така ходеха и старците, и възрастните, и децата. Никой не бързаше. Рядко някой изпреварваше някого.“ Изглеждало, че хората не вървят, а пълзят, движенията им били някак предпазливи и забавени. Някои, даже деца, за да не паднат, се движели с бастуни или патерици. „Трябваше, когато излизаш, да пресметнеш къде можеш да поседнеш поне четири пъти, [...] иначе няма как да стигнеш“ – разказва лекарят Владимир Гаршин.16
Изморените, останали без сили, опустошени, даже изгубили желание за живот хора преставали да се грижат за външния си вид, за хигиената си. Една от основните, но не единствената причина за изчезването на цивилизования бит било затварянето на обществените бани, на пералните и на фризьорските салони. Не би могло да бъде иначе по време, когато хората не се съобразявали с другите от страх да не видят осъдителен поглед, защото и другите се държали по същия начин. Дори когато имали хубави дрехи, често обличали най-лошите, надявали парцали, защото смятали, че няма смисъл да цапат със сажди от печките ярките си, впечатляващи дрехи: защо една олюляваща се, падаща от изтощение жена, с обезобразено от обриви и циреи лице, да си сложи красиво палто – за кого то би я направило привлекателна? Така дори все още да можели да спазват цивилизованите навици, пренебрегването им се превръщало в навик. „Смайващо е все пак как се занемаряват хората. [...] При среща [...] забелязвах, че някои със седмици не се мият, ходят с мръсни лица, носове, уши, с мръсни ризи, яки, повечето не се бръснат“ – възмущава се през февруари 1942 г. директорът на районния промишлен комбинат Анисим Никулин, който бърза да се поправи: „все пак повечето са бодри и подвижни, добре облечени и вярващи в собствените си сили.“ Трябва да споменем обаче, че с такъв оптимизъм е пълен целият му дневник.17 Можем да му възразим, че е нямало къде и с какво да се пере, че топлата вода е била малко, че саждите всеки ден покривали лицата, и можем да чуем историите на тези, които чистили дрехите си и перели със студена вода, които както можели изстъргвали черния слой от лицата си, които се бръснели всеки ден.