Небръснатите правели впечатление – възприемали го като признак, че хората „се предават“. Дори се появил терминът „морална дистрофия“. Освен всичко друго той се използвал като порицание за онези, които по думите на Eстер Левина „спекулират със ситуацията“ и използват дистрофията „като параван, за да оправдаят собствения си мързел и мръсотия“. Опитвали да засрамят „занемарилите се“, без да мислят дали ще ги обидят, но най-често го правели не колегите, а ръководителите на различно равнище. Малцина обръщали внимание на упреците, „размразяването“ на човека от блокадата ставало постепенно и естествено, с отстраняването от облика на града на „смъртоносния“ налеп. „По-рано жената беше жена, а сега е някакво грозилище! Ръцете мръсни като на коминочистач, лицето мръсно, косата несресана“ – през зимата на 1941–1942 г. И. Туркин е завеждащ култпропаxliv в завод „Молотов“. Убеждаването не помагало. „Накрая не спестих нищо пред всички, само това помогна.“18
Изпитанията, преживени от ленинградчани през зимата на 1941–1942 г., сериозно променили и облеклото им. Хората непрекъснато мръзнели, къщите се отоплявали лошо, всички били изтощени: нямало никакви мазнини, които да топлят тялото. Както се изразява един от хората на блокадата, за обличане използвали каквото им падне. Вадели всичко от гардероба си, дори изпоцапани и омазнени дрипи. Нямало значение как изглеждаш, важно било да те топли. Висарион Саянов видял на Аничков мост художник със статив, който бил „с валенки и галоши, увити с някакви парцали. Върху шубата – женска блуза“19. И мъжете, и жените носели подплатени панталони, ватенки, шалове. Обличали по няколко ката топли дрехи, без да ги интересува дали няма да изглеждат уродливи. Е. Гуменюк си спомня как семейството ѝ си тръгва от Ленинград при –42 градуса. „Татко беше болен, с два костюма, палто и отгоре памучно одеяло.“ Навсякъде можело да се видят жители на града с палто и върху него някаква покривка, сред тях най-често били хората с „дистрофична външност“. Тъй като мнозина били много слаби, завързвали шубите с въже. Обикновено обличали зимно плато, понякога няколко едно върху друго и пристегнати с колан: така било по-топло. Студът се усещал толкова силно, че и през юни носели зимни дрехи: шуби, валенки, палта.20
Не всеки имал валенки – тъжно е да се каже, но тъкмо тях най-бързо вземали от мъртвите по дворовете и на улиците. Носели и прокъсани боти, нямало кой да ги поправя през зимата, а нямало и къде да си купиш. „Нямах топли дрехи, само къси платнени боти. За да не замръзна, увивах краката си с всякакви стари блузи и нахлузвах валенки 45-и номер, т.е. десет номера по-големи“ – имало и такива случаи. Често е много тежко да се четат описанията как са били облечени децата, намерени до телата на мъртвите им майки и прибрани в сиропиталища. Мъчели се да ги откарат колкото може по-бързо, без да докосват дрехите и обувките, пълни с въшки и мръсотии. „Краката на едни – увити с парцали, на други – обувките скъсани, трети – с валенки, никой няма чорапи“ – така изгледали сираците на две и три години, докарани през зимата в разпределителя на Подолска улица.21
Картината на „блокадното“ облекло допълвали многобройните торбички, метални кутийки, бурканчета, даже консервни кутии. Когато слагали всичко това в чанта или в голям чувал, се чувало дрънчене, скърцане, тракане. Според Аркадий Коровин „носели ги всички жители на града – от децата до старците“. С тях носели в столовата хляб, него изяждали със супата и някакви „подправки“, за които мислели, че ще направят храната по-вкусна. Използвали ги и за хранене, защото в столовите нямало достатъчно съдове. В тях от столовите вземали за вкъщи няколко порции супа без купони, компоти, „малки бучки овесена каша, увити в мръсна мокра кърпа, [...] бутилки с пенлива супа от измръзнало черно брашно“. По-късно, от лятото на 1942 г., вече гледали с погнуса на хората, които носели безбройни бурканчета, но било трудно да забравят навиците от зимата.22