През пролетта на 1942 г., когато положението в Ленинград се стабилизирало, властите разбрали, че в града не може да има само обрасли, немити хора с вехти, мръсни дрехи и разпадащи се обувки. Както винаги възстановяването на местата за битово обслужване се извършвало набързо и с всички присъщи недостатъци. На 1 март 1942 г. работели 67 фризьорски салона и повече от 180 ателиета за поправка на обувки и дрехи. За град като Ленинград това било доста малко: в дневниците от онова време почти няма да намерим споменаване за работещи фризьорски салони и обущари. Дори в един от отчетите на градския комитет на ВКП(б) се отбелязва лошата дисциплина и ниската квалификация на хората, които работят на тези места (вероятно е ставало дума за неявяване на работа) и че са малко (двама-трима), поради което там не успяват да изпълнят поръчките.27
Няма много свидетелства как са работели фризьорите по време на блокадите. В стенограмата на доклада на ръководител в един от най-големите райони на града, Фрунзенския, намираме описание как се опитвали да възстановят работата на фризьорските салони. „По това време фризьорите получаваха втора категория [купони за храна], повечето от тях [...] бяха умрели или лежаха болни, а друга част бяха евакуирани. Ние закрихме някои салони, съсредоточихме специалистите и отворихме салони по основните магистрали в града, по-близко до заводите. Нямаше електричество и фризьорските салони работеха с импровизирано осветление. [...] Отворихме бръснарници непосредствено до предприятията, контролирахме работата им. За да няма спекула, този контрол осъществяваше изпълнителният комитет. На някои места караха трудещите се да си носят газ за осветление! Например за къдрене...“28 Ще добавим, че и в хлебарниците искали газ, наградата била обслужване без ред за тези, които са донесли. Това не е било изнудване. И хлебарниците, и фризьорските салони не можели да работят без осветление, но по-лесно било да изобличиш управителите изнудвачи, отколкото да ги снабдиш с необходимия газ за осветление.
Ръководителите на града се тревожели не само (и не толкова) от немитите лица. Много по-голяма опасност била педикулозатаxlvi, чиито първи симптоми се появили в началото на декември 1941 г. Най-често въшки имало по децата, по онези, които били останали без чужда помощ в „отписаните“ жилища. „Въшлясали“ били и много от полуподивелите юноши от техникумите по занаяти, а и останалите без сили лежащо болни. Намирали въшки и на болните в болниците, и на работниците във фабриките и заводите. Дори в бюрото на „Госбанк“ в Ленинград, в което работели сто души, „навсякъде по дрехите пълзели въшки“. Веднъж искали да изгонят от опашката в хлебарница жена, цялата във въшки. Нея успели да защитят, но такива обикновено не пускали на места, на които опитвали да нахранят ленинградчани. Имало малко помещения, в които дрехите се обработвали с пара, и те най-често били по гарите. От късната пролет на 1942 г. започнала сериозна битка с въшките по предприятията. Даже имало „норма“ колко въшки може да има на дрехите и по тялото, превишаването ѝ означавало забрана за работа, а от есента на 1942 г. болните от педикулоза въобще не ги допускали на пропуска в предприятията.29
През зимата на 1941–1942 г. почти всички обществени бани били затворени. Най-често спирали да работят през декември 1941 г. Липсата на гориво била една от основните причини. Всеки, посетил баня по онова време, споменава, че било много студено. В помещенията било тясно, понякога спирали токът, водата, хората по огромните опашки се опитвали да не пускат да ги изпреварят „чуждите“, както и да се аргументирали. През януари 1942 г. били затворени всички обществени бани в града освен две. Ирина Зеленска отбелязва на 10 декември 1941 г., че баните са се превърнали в лукс, помещенията им са мразовити, водата е едва-едва притоплена, а за да влезеш, трябва да чакаш „на страшни опашки“30. „Баните не работят. Тези, които работят, са препълнени. [...] Казват, че се къпят, като сипват вода по тръбите в парната баня, тя се изпарява и размазват мръсотията по тялото си. В другите помещения е студено...“ – пише Василий Чекризов в дневника си на 15 януари 1942 г.31 Мнозина – без да се стесняват – разказвали, че не са се къпали по два-три месеца. Трябва да споменем колко потресени били хората и как плачели, като се видели разсъблечени в банята – дори да не знаем дали често се къпели, можем да предположим, че за една седмица телата им не са можели да се променят толкова много.