През втората половина на февруари постепенно отново отварят обществените бани. Според официалните данни към 15 март те били вече 25, но в блокадните дневници се споменават само някои, които работели по това време – възможно е другите да са работели с дълги прекъсвания. Игор Богданов, като цитира официалните данни за броя на баните в града (май – 34, юни – 42, зимата на 1942–1943 г. – 28), мисли, че те са съмнителни, и се позовава не само на дневниците на хората в блокадата, но и на лични разговори с тях. Според него имало доста бани, които работели само няколко дена, после ги затваряли поради липса на вода и гориво, но в официалната статистика те присъствали като действащи. В този случай думата „работели“ е доста двусмислена, тя отбелязва само факта, но без допълнителни подробности.
Отваряли бани и в предприятията, там работниците имали право да доведат и семействата си, баня имало даже в Обществената библиотека. Обикновено през първата половина на 1942 г. ходели на баня с купони, давали ги в предприятията и учрежденията. Често членове на противовъздушната отбрана и на санитарните отряди докарвали в баните хора, останали без сили, и ги къпели. През март 1943 г. не всеки можел да иде на баня, от което се възползвали работещите в тях, като искали заплащане от тези, които искали да се изкъпят, но нямали това право. Както споменава секретарят на Фрунзенския РК ВКП(б) Александър Тихонов, „къпели не за предвидената сума пари, а срещу хляб“. Не можели да хванат на място всеки, но трябва да признаем, че по подобен начин постъпвали всички, които били на подобно „топло“ място. Александър Тихонов решил лично да намери нечестните в баните:
Влизам и питам: „Може ли да се изкъпя при вас?“ Две жени седят край печката. [...] Едната казва:
– Сам ли сте?
– Не, с мен е още един.
– Вие откъде сте?
– Идвам от фронта, три месеца не съм се мил, искам да се изкъпя.
– Добре, донесете хлебец, ще ви изкъпем.
– Дажбата ми не е голяма, но ще ви дам... Най-важно ми е да се изкъпя...
Жената нищо не каза.32
Най-вероятно през пролетта на 1942 г. такива сцени се случвали често, но не знаеш кого да упрекнеш: дали жените в банята, очевидно току-що постъпили на работа и търсещи нещо за ядене, тези, които „не били на ред“, но искали да се изкъпят, като прередят другите, или контрольорите, които можели всякак да се маскират, за да разкрият „нечестните“, които обирали гладните.
В баните обикновено имало мъжка и женска част, а ако затворели някоя от тях, определяли мъжки и женски дни. Повечето разкази как останалите без сили хора се къпели заедно, без да обръщат внимание един на друг, са се появили доста по-късно от описваните събития. В дневниците, писмата и официалните отчети от 1941–1943 г. те почти не се споменават. Колкото и трудно да е било времето, все пак хората опитвали да не прекрачват границите на допустимото, макар през пролетта на 1942 г. те да са били доста условни. При всеки такъв случай жените в банята вдигали врява, а работещите там трябвало да се оправдават. Разбира се, имало и изключения. Опашките за женската част били много по-големи, отколкото за мъжката (трябвало да се чака по час-два), и ако в градските обществени бани спазвали реда, в заводските понякога не се стеснявали. „Мъжете спазваха разписанието в баните, но жените не издържаха и се къпеха“ – оплаква се заместник-секретарят на партийния комитет в завод „Орджоникидзе“ и нарича такива жени „занемарени“33.
Ако през март 1942 г. в баните все още било студено, през април ситуацията се променила – както споменават хората, преживели блокадата, навсякъде станало по-топло, по-чисто и по-светло, а къпането било „великолепно“. Само парните бани не работели навсякъде, но се задоволявали и с малко. В края на пролетта в баните се появили щандове, където можело да се купи парченце сапун.
Понякога наричали баните, в които за пръв път от месеци хората в блокадата имали възможност да се изкъпят, „дистрофични“. Т. Ригина пише в спомените си за „особената вежливост“ и „болезнената умора“ на посетителите, които можели само да повдигнат пълните наполовина тасове.34 Една такава баня е описана много ярко в бележките на Олга Бергхолц:
Беше тихо. И очите на жените бяха тихи, не изразяваха нито мъка, нито отчаяние, а някаква застинала мисъл, тежка и безнадеждна, изразяваха някакъв дълъг-дълъг безмълвен упрек, но той не беше крещящ, не беше страстен, а застинал, постоянен. Прочутите очи на ленинградчанки бяха празни, тъжни и съсредоточени като на човек, видял нещо ужасно – и то останало в него. Те тихо се движеха в банята, във всяко тяхно движение се долавяше умората. [...] Не пълнеха тасовете и до половината, никой не можеше да повдигне повече. Търкаха си гърбовете с бавни движения, като забавено нямо кино. В банята цареше някаква особена вежливост, никой не се караше, отстъпваха си място, предаваха си сапуна и в тази вежливост имаше нещо болезнено и пак уморено.35