Ешелонът бил там от четири месеца, но едва след проверката било дадено нареждане „да се разселят в тридневен срок“.
За съжаление, не можахме да намерим за времето септември–декември 1941 г. документ за общежития и центрове за евакуиране, в които да е имало ако не образцов, то поне някакъв ред за живеещите там. Използването на друг илюстративен материал – наистина, само от отделни примери – пресъздава все същата картина на „отвратително опустошение“ с още по-мъчителни подробности. Възможно е да не намерим други извори, като се знае какво се е случвало в града по това време. Имало само един начин да бъдат спасени бежанците: незабавно да бъдат прехвърлени на Голямата земяxlvii. За мнозина това се случило твърде късно.
Вътрешноградските евакуации, предизвикани от бомбардировките, нямали толкова трагични последици, но и на тези бежанци не им било лесно. Според решение на военния съвет на Ленинградския фронт в центъра и в северната част на града – Свердловски, Василеостровни и Петроградски райони – най-напред на 16 октомври 1941 г. трябвало да бъдат пренесени болниците, родилните домове и детските градини от жилищните райони (Кировски, Московски и др.). Трябвало да бъдат евакуирани и жените с деца, но едва ли можели да го направят, тъй като това би опустошило цели квартали в града. Решението, взето „горе“, както често се случва, било бързо изменено заради условията по време на блокадата. Обикновено премествали хората, чиито къщи били разрушени от бомбите, и тези от помещенията, близо до които имало невзривили се снаряди. Давали им направления за други стаи, но те предпочитали, ако е възможно, все пак да се преместят при роднини. Малцина искали да са „заселени“ в чуждо жилище, в очакване (особено във време на „уплътняване) да ги посрещнат враждебните погледи на новите им съседи, които, чувствайки се като хазяи, им обяснявали как трябва да се държат. Нямало с какво да си пренесат вещите, невинаги имали сили да ги носят сами, вземали само най-необходимото от оцелялата покъщнина, най-често одеяла, съдове. Не ги пускали в дома им, докато не обезвредят бомбата. И тогава ги премествали, но хората предпочитали да изчакат, като се надявали, че опасността скоро ще премине. Това било по-лесно, отколкото „да те заселят“ някъде. Евелина Соловьова си спомня: „Отидох в детската градина и помолих да приберат детето ми за няколко дена и самата аз спах там на пода в коридора.“8
За съжаление, и тук често се проявявало безразличието на властите към хората и техните съдби, формализмът и страхът да се поеме отговорност. Василий Чекризов, чиято къща била разрушена по време на бомбардировка, а вещите му „прекарали нощта на улицата“, на 11 октомври 1941 г. отишъл в евакуационния център да моли да му дадат подслон:
...отказаха ми. „Ще изчакате до 13 октомври.“ Много интересно. Знам, че в същия район, в който ми отказаха, има помещения. [...] Начело на ева[куационния] център са сложили бюрократ, който трябва да работи в архива, а те го сложили да разговаря с живи хора. Освен това с хора, чиито нерви са опънати от разрушенията и т.н. Имаше интересен разговор, на който присъствах. „Трябваше да дойдете вчера, щяха да ви дадат бележка за настаняване.“ – „Вчера не можех дойда, защото ходих в болницата и погребах мъжа си [загинал по време на бомбардировката – С.Я.].“ – „Но днес нямаме нищо. Трябва да се идва навреме!“9
Това са хората, които по-късно, през „смъртоносното време“, съветвали изгубилите купоните си, останали без сили, че човек трябва да внимава; които отговаряли на сърцераздирателните молби за помощ, че „трябва да се умира изправен, а не да се живее на колене“; които ги мързяло да намерят ключа за по-голямото помещение, в което биха се сгрели чакащите на безкрайната опашка вкочанени от студа жители на блокирания град. Във всяка голяма народна драма винаги ще има и такива хора, чиито постъпки сякаш са защитени от бронята на законите, но са белязани от незаличим печат, наречен „безсърдечие“.
Възможно е хората, които раздавали бележките за настаняване, да не са били съвсем наясно в какви условия се живее в стаите, записани в канцеларските им тефтери като „освободени“. Когато четем, че съседи предлагали да настанят бежанци при себе си, за да им е по-топло и по-безопасно, разбираме, че не е било случайно и че само милосърдието на хората, а не безполезните оплаквания „горе“, е можело да направи живота на „пришълците“ по-уютен. „Бомба разруши нашия дом и аз живеех при непозната жена. Тя ме прие при себе си, макар че имаше четири деца. [...] В края на войната ѝ казвах „мамо“.“10