Заради лошо организираната работа на евакуационната комисия евакуираното население непрекъснато се натрупва. Не е подготвено и не се отоплява помещението за евакуираните, които очакват заминаване. Няма необходимата медицинска помощ. В селото няма медицински пункт. Не е организирана прехраната. Тръгналият на 4 декември 1941 г. от Финландската гара влак, предвиден за евакуиране на 45-о училище по занаяти, тръгва с час и половина закъснение и с 45 пътници вместо с 400 поради неявяване на евакуираните. На 5 декември 1941 г. заради безпорядъка на отговорните и на жп милицията, които не бяха организирали качването във влака, бе провалено тръгването и влакът с 1400 евакуирани потегли с 3 часа и 25 минути закъснение.
Аналогично е положението с евакуираните и с пристигащите от гр. Ленинград и от гара Ладожко езеро.
На 5 декември вместо 60 имаше само 5 автомобила, като на всеки автомобил можеха да се качат само 8 пътници с багаж.15
Тези доста откровени документи само донякъде представят трагедията на хората, които са били като в капан на брега на Ладожкото езеро. Не им разрешавали да тръгнат (езерото още не било замръзнало), а нямали сили сами да се върнат в града: всички били изтощени, освен това мъкнели много багаж.
Най-трудно било на учениците от училищата по занаяти – след това служителите в евакуационния център си спомняли, че като не получавали хляб, те варили костите на разложени коне, събирали отпадъци...16 Евакуираните, чиито деца „гаснели пред очите им“ и умирали, опитвали да стигнат без каквото и да било разрешение до срещуположния бряг. Охраната невинаги успявала да ги залови и те замръзвали по пътя.
На 12 декември военният съвет на Ленинградския фронт спрял евакуацията „до второ нареждане“. Върнали част от пристигналите, друга част все пак опитали да преминат пеша по леда до другия бряг на езерото. За съжаление, не било обмислено не само в детайли, но и най-общо организирането на места за стопляне по пътя на колоните. Не можели да го направят на леда, да палят огньове било опасно – можели да издадат трасето. „Късметлиите успявали да се качат на попътен камион“ – пише Аркадий Коровин17, но кой сега може да каже какво им е струвало? Любов Шапорина записва в дневника си на 18 декември 1941 г. разказ на военен, който пристигнал от Ладожкото езеро и се бил „нагледал на евакуацията пеша“. Картината била ужасяваща. „Хората замръзвали. Майки губели децата си, връщали се и ги намирали мъртви. Тълпите се нахвърляли на камионите, опитвали да се хванат за колелата, хвърляли се под колите, които продължавали напред с окървавени колела.“18 До 22 януари 1942 г. с „неорганизиран“ транспорт и пеша по леда успели да се евакуират 36 118 души19.
Нова, по-мащабна евакуация на жителите на Ленинград започва, когато през януари 1942 г. е организирано движението по леденото трасе на замръзналото езеро; когато се появили стотици складове и автомобили, които карали стоки в града и можели да качат изтощени от блокадата хора, щом имало повече бензин и смазочни материали. Според решението на Градския комитет по отбраната от 22 януари 1942 г. имали намерение да извозят от града 500 хил. души. Евакуацията продължава до април 1942 г., когато ледът в езерото вече се топи. Първоначалните планове се оказали „преизпълнени“ – 554 186 души напуснали Ленинград. Цифрите опровергават слуховете, разпространили се в града, че заминават предимно „с връзки“, „отговорни работници“ и други хора с привилегии. Сред евакуираните най-много били работниците, служещите и техните семейства – 260 425 души. Най-многобройни групи били тези на учениците в училищата по занаяти, които били в най-тежко положение – 92 419 души; студенти, преподаватели и научни работници с техните семейства – 37 877 души; военни инвалиди, ранени червеноармейци и командири от РККА – 43 056; деца от сиропиталищата – 12 639. От градските евакуационни центрове в тила били изпратени и многострадалните бежанци от областта – 8135 души.20
Запознаването с тези цифри ни дава възможност да разберем каква е била целта на „разтоварването“ на града. Първи евакуирали тези, чието оставане в града би било пречка за превръщането му в „град крепост“. Разбира се, не говорели директно за „излишни гърла“, изразявали се много по-деликатно (поне публично), но истинските критерии за подбор на едни, а не на други групи, не били тайна за никого.
Последната масова евакуация била през лятото на 1942 г. Решението било взето от военния съвет на Ленинградския фронт на 18 май 1942 г. Възнамерявали да изведат от Ленинград още 300 хил. души. Не се церемонили много, ако някой откажел да замине, му отнемали купоните.21 Това не е измислица. „Когато започна евакуацията, мама не искаше да си тръгва от Ленинград: беше опасно на дълъг път с три деца. Но през октомври просто не ни дадоха купони и ни принудиха да се евакуираме“ – разказва Н. Булатова.22