Евакуацията била задължителна за жените с повече от две деца, за пенсионерите, за хората без доходи, за семействата на работниците и на чиновниците от предприятията, вече евакуирани в тила. Продължавало и евакуирането на децата от сиропиталищата, на инвалидите и на ранените. Но схемата за транспортиране била донякъде променена. Жителите на блокирания Ленинград, които пристигали с влак в Борисова Грива, ги превозвали с камиони до пристанището, където ги качвали на нискотонажни самоходни корабчета. Транспортираните по време на навигацията през 1942 г. (от 27 май до 1 декември) били значително повече от предварителните „контролни цифри“ – общо 448 хил. души.23 Евакуацията продължила и през 1943 г., но в по-малки мащаби: на 1 май 1942 г. в града били останали само 639 хил. души. Не били променени критериите за подбор на групите за евакуиране, но били включени само 14 362 души.24 По време на войната от града били евакуирани общо 1 783 000 души, от които 1 360 000 били жители на Ленинград.25
Евакуационната администрация имала силно разклонена структура. Ленинградската комисия била създадена на 27 юни 1941 г. и закрита на 4 декември 1943 г., тъй като тогава било прекратено евакуирането от града. Комисията са грижела за всичко: изработвала образците на картите за купони, които раздавали на евакуираните, определяла продуктите и дажбите храна за работещите в евакуационните центрове, за шофьорите и за началник-влаковете, както и за придружителите на влаковете. Тя определяла крайните места за евакуиране, правела ревизии на евакуационните центрове, проверявала разходите, следяла никой да не получи двойна дажба. Тя регламентирала реда за извозване на евакуираните, трябвало да се грижи влаковете да потеглят навреме, снабдяването им с храна и медикаменти. За всяка грешка нейните ръководители можело да бъдат наказани строго. Но не само това ги карало да работят: и те разбирали, че не става дума за превозване на стоки, а за спасяването на хора. Няма съмнение, че много от хората в комисията са работели искрено и самоотвержено, много документи от времето на блокадата доказват, че те дълбоко са преживявали мъката и болката на бежанците.
Но трябва да имаме предвид и друго нещо. Ръководителите на евакуационните центрове са имали ясен и детайлен план как да гарантират бързото извозване от Ленинград, но са работели с изтощени хора, на ръба на припадъка, които дори не можели да стигнат навреме на гарата. Всеки имал някакво извинение, но ръководителите не можели да се съобразяват с тях и затова често ги наричали: „бюрократи“, „канцеларски плъхове“. Нямало как да се предвидят всички детайли на евакуирането. Може да намерим много грешки: едни били неизбежни, други били от алчност, от безразличие към умиращите хора. Трагична била съдбата на децата, изведени от домовете за деца и интернатите през 1941–1943 г. Много внимателно изготвяли списъците, тъй като много от малките деца дори не си знаели името. В списъците фигурирали 235 256 деца и както споменава Людмила Газиева, „проверката установи, че са били евакуирани между 76 161 и 107 688 души, т.е. изчезнали са от 159 095 до 127 568“26. Никога няма да разберем какво е станало с тези деца: дали са умрели по пътя, дали са им сбъркали фамилиите, или просто не са ги вписали. Останала болката на майките и на бащите, на които не им било съдено, преди да умрат, отново да видят децата си.
Инструкциите определяли списъка на лицата, подлежащи на евакуиране, но често се случвали импровизации. Самолетите и корабите не можели да поберат всички. Трябвало да подбират. Често много зависело от „връзките“: дали си роднина, или приятел, имало значение и желанието да се помогне на най-слабите. Понякога опитвали да решат задачата практично: да евакуират най-малко полезните за предприятията и учрежденията.
Всеки искал преди всичко да спаси семейството си. Най-лесно можели да го направят работниците в детските учреждения. Ако техните роднини били пълнолетни, можели да ги зачислят на щат като обслужващ персонал. Александра Миронова пише, че директорът на една детска градина заминал „с цялото си домакинство: жената, сестрата на жената, племенницата“, общо десет души. В друг дневник на директор на детска градина се споменава, че „всички служители заминават с децата и роднините“27. Понякога намирали подходящ претекст за роднини и приятели, които да заминат заедно с евакуираните предприятия и учреждения, но често в документите за блокадата липсват подробности как се е случвало.