Можем въобще да определим като импровизация подбора на децата от училищата по занаяти и от детските градини. Първо подбирали тези, които биха могли да оцелеят по време на дългия път, другите оставали да чакат. Всеки, който за пръв път виждал как подбират малките деца, бивал смаян: възпитателите преценявали детето по това дали ще може да стигне от стена до стена, без да падне. „Защитните“ аргументи на тези, които правели проверките, можели да бъдат многословни и емоционални, но не всичко в тях било съчинено. Хората, които представяли поведението си като желание да опазят децата по време на евакуацията, не били много приказливи, когато трябвало да обяснят дали е било възможно да опазят децата в блокирания град от глада, от скорбута и от взривяващите се снаряди. Много по-достоверна изглежда картината, описана от Елкун Юкелсон. Директорът на училище за деца инвалиди трябвало да реши кой да замине: „Той бил в стая, в която лежали тежко болни деца. [...] Малките плачели и молели директора да ги вземе. За същото го молели и някои от родителите, които също били там.“ Но всичко било напразно. Няма да намерим никакви думи за „подкрепа“ на децата до следващия етап на евакуацията: директорът „виждал, че децата ще умрат. [...] Било невъзможно да бъдат спасени“28.
Обикновено никой не се грижел дали хората ще бъдат нахранени, преди да потеглят и дали ще стигнат закъдето са тръгнали. Едва ли един хляб, който им давали, преди да се качат във вагона, можел да засити хората, които били гладували с месеци. Най-добре били военните инвалиди. Както пише в отчета на военния отдел на Градския комитет на ВКП(б) от 1 януари до 1 юли 1942 г., преди да бъдат евакуирани, ги настанявали в специално подготвени жилища, където имало осигурени „грижи от представителките на Червения кръст и уредена топла храна“29. Трябва да споменем колко условна е тази фраза, от която не може да се разбере колко изобилна е била „топлата храна“ в страшните месеци на „смъртоносното време“.
След като на 10 февруари 1942 г. Алексей Косигинxlix изпраща писмо до Жданов, били определени и по-високи дажби храна за евакуираните ученици от училищата по занаятите. Три дни преди да отпътуват, трябвало да им дават на ден: „черен хляб (400 г), хляб пшеничен (100 г), елда (130 г), месо (100 г), масло (40 г), захар (50 г)“30. Не можем да кажем дали са получавали всичко от това и колко то им е помогнало. Част от тях умрели по пътя, случвало се учениците буквално да тормозят вагоните и да отнемат храна от жени и деца, наложило се да ги отделят от другите пътници. Трябва да споменем, че и за децата от сиропиталищата, избрани в първите групи за евакуиране, трябвало известно време преди тръгване да има „засилено хранене“.
Ако през юли–септември 1941 г. много от жителите на Ленинград мислели, че да заминеш от града е проява на малодушие, през декември 1941 г. вече се въздържали от такива патетични заклинания. Трябва да споменем, че само за денонощие (на 7 декември 1941 г.) в Борисова Грива задържали 36 души, пристигнали без разрешение, всичките били върнати обратно в града.31
През февруари–март 1942 г. мнозина искали на всяка цена да заминат от Ленинград. Писали писма в тила да ги изискат от Ленинград като ценни специалисти, молели „да ходатайстват“ за тях в Москва, писали молби до „горе“, като споменавали някакви свои заслуги в миналото. „Ляля видяла на „Средни проспект“ и си преписала обявление: „Предлагам роял „Шрьодер“ за евакуиране по какъвто и да е начин на един човек от Ленинград“ – това записва на 5 март 1942 г. в дневника си сътрудникът в музея на града Алексей Черновски.32
Имало и групи от населението, които изселвали принудително от града. Първо затворниците: от 22 януари до 15 април 1942 г. били евакуирани 1150 души. На 17–18 март 1942 г. от града заминават пет ешелона с 6888 финландци и немци.33 Откарвали ги най-вече в Омска област и Красноярския край. Тогава това не било нещо ново. Оправдавали го с военните условия и за да не се допусна формиране на „пета колона“ близо до театъра на военните действия. По пътя те трябвало да се хранят според дажбите, определени от Военния съвет на Ленинградския фронт: за един човек на ден 150 грама хляб, 30 грама месо, 35 грама елда, 20 грама брашно, това било даже по-малко от дажбите за хората без собствени доходи.34
Изселвали всички, без да подбират и лоялните, и „подозрителните“. Сред тях бил и бащата на Олга Бергхолц, Фьодор Христофорович Бергхолц, който ръководел болници в покрайнините на града и допринесъл много за спасяването на ленинградчани през „смъртоносното време“. Тъй като се бояли, че финландците и немците „ще се разбягат“, операцията била проведена много бързо. Евакуираните трябвало да зарежат имуществото си или в най-добрия случай да го разпродадат на безценица; разбира се, имало хора, които не се притеснявали да се възползват.