Отидохме в чакалнята. Когато отворих вратата, видях, че тя е претъпкана с хора. Наложи се временно са събера моите хора на перона. Лично отидох, за да проверя кога тръгва влакът и как ще бъде организирано качването в него. Когато приближих прозорчето на служба „Справки“ на Финландската гара, видях, че е затворено. В помещението се виждаше малко огънче. Момичето вътре не реагира на първото ми почукване. След дълго настояване тя все пак отвори прозорчето и на въпроса ми кога тръгва влакът за Борисова Грива, отговори: „Вече трети ден няма влак за Борисова Грива и не знам кога ще има. Зависи кога ще подгреят локомотива.“
След този отговор се заех да въведа в ред личния състав. С голямо усилие се вклинихме в тълпата чакащи. Имаше много пътници. Аз, с високо вдигнат над главата багаж, заедно с моите другари бях притиснат в средата на залата. Хората наоколо ми се развикаха. Исках да си хвърля багажа. Поставях го на главите на хората до мен, но не можех да го сваля, тъй като нямах възможност да го поставя на пода.
Трудно е да си представите какво би ни се случило, ако не ни помогна едно нещо. Както разбрахме по-късно, в чакалнята са го използвали неведнъж. Няколко минути след като ние се вклинихме сред хората в чакалнята, се разнесе нечий звучен глас: „Граждани! Тръгва влакът за Приморско направление!“ Част от доверчивата публика се измъкна от чакалнята, а ние се настанихме на техните места. Измамените този път, а то се случвало и преди, опитваха да се върнат, но вече беше късно. Все пак една част успя да влезе в чакалнята и условията за изчакване бяха нетърпими. Навън беше много студено, –30 градуса, и можем да си обясним желанието на хората да влязат в чакалнята.
Трябваше така да прекараме цялата нощ, като тълпата в препълнената чакалня от време на време като нива по време на буря се накланяше ту на едната, ту другата страна. Всеки от чакащите опитваше да се опре на съседа си, отделните усилия се обединяваха в една равнодействаща сила и така всички се накланяха на една страна. След това се чуваха късащи сърцето викове: „Помощ, смачкаха ме!“ Жертвите очевидно напрягаха последни сили. Тези сили се обединяваха в друга, действаща в обратна посока сила и това създаваше люлеенето ту в една, ту в друга посока. Понякога под краката ни имаше мъртъвци. Някои умираха пред очите ни.
През цялата нощ от време на време опитвах да науча нещо за това кога ще тръгне нашият влак, но всичките ми усилия бяха напразни. Единственият дежурен на гарата, когото успях да намеря, беше увит с много дрехи и той можа да ми отговори само, че не знае кога от депото ще изпратят локомотив.
Като разбрах, че това може да продължи дълго и окончателно да ни съсипе, опитах да се свържа със завода, което ми струваше много усилия. По онова време нито на Финландската гара, нито наблизо не работеше и един телефон. След дълго търсене намерих телефон в един магазин, управителят любезно ми позволи да го използвам. Свързах се с главния инженер на завода др. Чикулевски. Поисках да организират тръгването ни по леденото трасе с коли, освен това помолих да разберат от Управлението на железниците какви са перспективите за тръгване с влак. Пътуването се бавеше, поставих въпроса да организират, макар и оскъдна, храна за работниците. Денят мина в изясняване на въпроса с Управлението на железниците. Резултатът бе, че се взе решение да тръгнем с коли.
Към вечерта с големи затруднения на гарата бе докарана храна в няколко термоса, в които имаше супа от мая. Но не ни бяха дали супа от столовата. Чикулевски се бе осмелил да предложи своите купони, за да могат да изпратят на гарата супа и хората да не умрат от глад.
Нужни ми бяха много усилия, за да направя в чакалнята бариера и да раздам на моите работници тази супа.41
Според официалните отчети от средата на февруари 1942 г. успели „сериозно да подобрят“ работата на гарата, но и тези твърдения не бива да се приемат без уговорки. В дневника на Василий Чекризов от 28 март 1942 г. има описание на гарата:
2 чакални. Някои чакат две денонощия. [...] столова, приличен обед и 1 килограм хляб. Опашка за гореща вода за чай. Тоалетните в товарния вагон и в края на гарата са с преграда от дъски. Влакът потегли без предупреждение, хукнаха от опашката за гореща вода. Тичат, опитват се да го догонят, но къде ти... Съседните влакове са заети. В коридорите и на площадките между вагоните куфари и вързопи.42
По време на зимната евакуация закъснението на влаковете било нормално явление. Хората не прекарвали повече от две денонощия на гарата, но нали трябвало някъде да спят, да се хранят, да намерят гореща вода. На запазени фотографии се вижда, че хората ядат, седнали на багажа си пред гарата – вкочанени от студа, пазят нещата си, с които не можели да се промъкнат вътре. Гарата не е общежитие, тя не е предназначена за нощуване. Опитвали да съберат децата в една стая, но и там нямало достатъчно място.