При качване настъпвала „страшна блъсканица“. Всички свободни места, коридори и площадки били затрупани с куфари и сандъци. Закъснелите понякога дори не успявали да стигнат до местата си. Инженер Владимир Кулябко, когото не пуснали във вагона, в който трябвало да пътува, тръгнал да си търси друго място. Навсякъде му отказвали. Нямало какво да направи. „Вмъкнах се на площадката във вагон №4, тъй като не ме пуснаха вътре, реших да остана на вътрешната площадка. Студено. Изчаках половин час, реших да се промъкна навътре във вагона, успях да го направя след голяма караница. Трудно, къде с молби, къде с псувни, но натиках кошницата си на горната лавица.“43
Едва ли това са били отделни епизоди – можели да се видят не само през февруари 1942 г., но и по-късно. „Всички ни крещяха, че вагонът е претъпкан“ – спомня си Анатолий Чепарухин как се евакуирал от Финландската гара.44
Блъсканицата, бъркотията при качване във влака улеснявала крадците. Докато промъквали с крясъци вътре куфарите си, нямало кой да следи за другите вещи. Най-тежки били последиците от загубата на храна. Семейството на Иван Илин било една от жертвите на престъпниците. Не е лесно да се чете неговото описание: „От отчаяние майка ми получи сърдечен пристъп и припадна. Наоколо всички се хранеха, само аз се грижех за болната ми майка и за умиращия ми брат.“ Никой нищо не им дал и не искал да се запознае с тях, очевидно чакали да се примолят... „Мама беше в безсъзнание и аз опитах да се разбера със съседите, ако умре, да ми помогнат да я изнеса от вагона.“ Може да се е надявал, че ще го съжалят, ще му обърнат внимание, ще му помогнат. Не, никой не му помогнал. „Когато се запознахме със съседите ни във вагона, [...] те вече бяха изяли всичко и нямаше какво да ни дадат.“45
През този зимен ден на перона нямало никого, нито носачи, нито милиционери, нито кондуктори – много ясно са обозначени всички белези на гладното време. Забелязваш го, когато четеш и други документи на хората в блокадата. Тези, които са писали официалните отчети, избягват да говорят подробно за тях, като често само цитират сведения за общия брой на евакуираните. Да, те може и да признават, че помещенията на евакуационните центрове са мръсни, лошо отоплявани и осветявани, но предпочитат да мълчат за блъсканицата, за ругатните, дали имало достатъчно столове, да не говорим за тоалетните. Изтъкват магазина, като педантично изброяват „много необходимите“ стоки, за които всеки заминаващ от блокадата кой знае защо похарчил само 1 рубла.
Знае се, че от 22 януари до 15 април 1942 г. с наземен транспорт от Ленинград до Ладожкото езеро са превозени 62 218 души.46 Много трудно е да се намерят подробности как се е случвало. В официалните отчети превозването се споменава много скъпернически, буквално с едно изречение. Разполагаме само с едно индивидуално доказателство: разказът на вдовицата на писателя Даниил Хармс, Марина Дурново. Като го цитираме, се надяваме, че след време ще се намерят и други документи, в които евакуирането при вледеняващ студ в камиони без покривало на гладни и изтощени хора ще бъде представено с онази доза оптимизъм, която няма да позволи техните автори да бъдат обвинени в „очерняне“ на историята на блокадата. В спомените на Марина Дурново, записани по-късно от писателя Владимир Глоцер, евакуацията изглежда така: „Хората се катереха по камионите, мнозина, които [...] нямаха сили да се покатерят, ги издърпваха. Вътре хората се трупаха един върху друг. Отдолу най-слабите и най-болните, отдолу, за да се стоплят. А отгоре, по-младите, по-здравите. Човек лежеше под купчина тела. Той умираше, крещеше, нищо не помагаше.“47
През януари–февруари 1942 г. влакът с евакуирани пътувал до гара Борисова Грива малко повече от 30 часа, а през март–април времето за път намаляло наполовина. В същото време всеки, пристигнал на Финландската гара, трябвало да получи обяд: месо 75 грама, елда 70 грама, мазнини 40 грама, грубо смляно брашно (за супа) 20 грама, сушени зеленчуци 20 грама, хляб 150 грама. Съобразили се със случилото се в предходните месеци: защото по време на евакуацията през декември 1941 г., когато на заминаващите им давали документа за заминаване, им вземали купоните, но не им давали продукти срещу тях. Вярно, трудно е да се каже дали винаги са спазвали предвиденото „за супа“ и дали през 1942 г. не са заменяли едни продукти с други, времето било тежко, не можело всичко да се предвиди. „На гарата [...] на заминаващите им даваха купони за столовата. Даваха им голяма порция пшенична каша, по една наденичка и килограм хляб. Бяха много доволни“ – пише Любов Шапорина в дневника си на 1 март 1942 г.48