Много ленинградчани, заминаващи в тила, не са забравили този хляб. След многото месеци глад, след безкрайни разговори как ще се хранят, когато настъпи мирът, ето го дълго чаканото чудо. Обикновено трябвало да раздават по 800 грама хляб, но всички жители на града говорят за килограм. Щом вземели хляба, не можели да се стърпят и веднага го изяждали, целия, което не бивало да правят и умирали още тук, в евакуационния център и по вагоните, умирали в мъки, в кървави изпражнения.
Разбира се, това не била единствената причина за смъртта на ленинградчани, които пътували към Ладога. На гарите Борисова Грива и Ладожко езеро са погребани 2863 души и най-честите причини за смъртта им били изтощение, болести, скорбут. Теодосий Грязнов описва влака, с който пътувал за Ладожкото езеро:
Целият път от Ленинград до Борисова Грива е пълен кошмар. Разстоянието, което в нормално време се минава за няколко часа, изминаваме за две денонощия. Но какви [...] денонощия. През първата нощ във вагона умира майката на нашия худ[ожествен] ръководител Хершхорн. Не издържа. И на сл[едващия] ден трупът лежи във вагона. На сл[едващия] ден умря седналият зад мен, който мечтаеше да издържи и да отиде на почивка на юг. Усещам, че и Хершхорн е на крачка от смъртта. Виждам [...], че гледат и мен, следващият кандидат. Опитват да го правят, без да забележа, но го усещам в очите им.49
Евакуацията от Ленинград е нещо голямо и благородно, тя спасила и тези, които заминали, и другите, които останали. Не бива да обвиняваме само градските власти, че е била съпроводена със страдания и жертви. Вярно, би ни се искало да видим други сцени на гарата, но гарата е огледало на гладния и разрушен Ленинград, в което е отразено всичко – и страстите човешки, и битът на блокадата, и желанието да оцелееш на всяка цена. Умението да се преселят толкова много хора, повече от милион и половина, не можело да се усвои веднага, не било възможно всичко да се предвиди. Не е лесно да се четат някои документи. Дали те сериозно променят нашите представи за облика на ленинградчани? Не, те са останали такива, каквито са били, не са изгубили човешкото у себе си. Трябва да отбележим колко много са децата сред евакуираните на фотографиите: те не ги изоставяли, не ги подхвърляли, увивали ги, колкото може по-топло, пазили ги, грижили се за тях. Мъкнели и родителите си, и старците, хранели ги с лъжичка, понякога отстъпвали на лежащо болните по-хубаво място във вагона – всичко се случвало.
Вярно, сред тълпата от хора, които се мъчели да заминат, колкото може по-бързо, избухвали конфликти. Имаме ли право да упрекваме тези, които след това чак до смъртта си не са искали да говорят за преживяното? Не! Но трябва да знаем истината за блокадата и да възприемем всичко, случило се през това страшно време, като едно цяло, а не да отделяме светлото от тъмното. Трябва да разберем, че всеки е имал своите причини, доводи и обяснения. По лицата на гладуващите, мръзнещите, залитащите, тръгнали към неизвестното хора няма следа от оптимизъм – защо да ги ретушираме? Хората, спасявали ленинградчани, са били с притъпени за чуждото страдание нерви, груби, ругаещи, често не безкористни – но и те се мъчели да направят нещо за хората, и те прибирали на топло в камиона останалите без сили жители на Ленинград, и те се грижели да са завити добре децата, и те спасявали, спасявали, спасявали.
Трета глава.
Купоните
Основният документ, който давал право да се получат продукти по ниски, определени от държавата цени, била картата с купони. Тя била лист хартия, върху който била отпечатана таблица с купони и отбелязано колко грама продукти може да се получат с тях. При покупка откъсвали купоните, които точно съответствали на теглото на продуктите, раздавани на хората.
Още през юли 1941 г. били обявени ограниченията за продажба на основните хранителни продукти, но това не предизвикало нито паника, нито глад. Хлябът с купони никога не свършвал. Според дажбите за юли за един месец на работниците се падали по два килограма елда, за чиновниците и инженерно-техническите кадри по килограм и половина, за хората без собствени доходи – 1 килограм, за децата под 12 години – 1,2 килограма. Дажбата за месо тогава била 2,2 килограма за работниците, 1,2 килограма за чиновниците и инженерно-техническите кадри, за децата и за хората без собствени доходи – 600 грама.1 Всичко можело да се получи свободно и без километрични опашки. Работели столовите, там нямало ограничения, продавали сладкарски изделия.