Положението се влошило, след като през септември за десет дни на два пъти намалили дажбата. Вече не можело да оцелееш без купони. В символ на блокадата на Ленинград се превърнала дажбата хляб, определена на 20 ноември 1941 г. за хора без собствени доходи, за деца до 12 години и чиновници – 125 грама.
Дажбите хляб на ден за населението в грамове от
юли 1941 до февруари 1943 г.2
Според определените дажби от септември 1941 до февруари 1942 г. работниците и инженерно-техническите кадри трябвало да получават за един месец 1,5 килограма месо, чиновниците – 1 килограм, хората без собствени доходи – 600 грама, децата под 12 години – 1,6 килограма. От ноември 1941 до януари 1943 г. дажбата мазнини за работещите и инженерно-техническите кадри била 600 грама, за чиновниците – 250 грама, за хората без собствени доходи – 200 грама. Захар и сладкарски изделия от ноември до януари 1942 г. за работници – 1,5 килограма, за чиновници – 1 килограм, без собствени доходи – 800 грама и за деца под 12 години – 1,2 килограма.3
Когато било възможно, съобщавали, че ще раздават допълнително продукти, но най-често не от важните: сушени плодове, гъби, кафе, северни боровинки, нишесте. Системата за привилегии на части от населението била сложна, но не може да не споменем, че най-често опитвали да помогнат на децата. За бременните и родилките имало по-високи дажби, но трябва да го кажем направо, през „смъртоносното време“ това били трохи. Положението се подобрило едва през втората половина на 1942 г. Бременните трябвало да получават всеки ден по половин литър мляко или кефир, 87 грама елда, 60 грама месо, 600 грама хляб.4 Не знаем дали са получавали всичко изброено, но тъкмо тогава намаляла детската смъртност.
През първите десет дена на октомври 1941 г. започнало нередовното снабдяване с купони: не всички успявали да получат месото и захарта. Тъкмо тогава започнали и обиски в изоставените от евакуираните жилища: търсят дали няма изоставено нещо за ядене. Политическият организатор на една от жилищните сгради, Мария Разина, разказва за резултатите от такъв поход: „Намериха няколко пакета кафе и чай, голям пакет овесено брашно, малко елда.“ Притеснявали се да ги занесат в градския склад за продукти: „Всичко бе взето от домоуправата по списък.“ Очевидно „горе“ възприели подобна инициатива сдържано, имало достатъчно причини да не се правят обиски по целия град. Има сведения, че в пощата са отваряли колети, за да изземат от тях храни, но дори това едва ли би могло да спаси ленинградчани от глада.
Преди да намалят дажбите по купони на 13 ноември 1941 г., нямало почти нищо друго освен хляб. След това нещата станали още по-сложни. Наталия Осипова си спомня, че на 16 ноември чакала цяла нощ на опашка пред магазина. В края на ноември почнала паника: в магазините нямало нито масло, нито месо. Както споменава Фьодор Никитин, тъй като от 1 декември купоните за предходния месец не важели, хората „грабеха каквото има: вместо масло вземаха някакво сладко, направено неясно от какво, вместо месо кой знае защо бонбони... вместо захар изкуствен мед (даже не знаех, че има такъв)“. Когато всичко било разпродадено, удължили валидността на купоните с пет дена. В магазина масло „имало колкото искаш“, но всичко било приключило, не можело да става и дума за връщане или за смяна на купеното. През декември 1941 г. станало още по-трудно да намериш нещо, което не е хляб: през последните десет дена на декември купоните за масло и елда просто били анулирани без замяна.5
Януари 1942 г. било време, когато навсякъде се бавело раздаването на храни. В началото на месеца даже имало прекъсвания в продажбите на хляб. „Мина половината месец, но в магазините все още нищо не са дали за януари“ – пише на 15 януари 1942 г. в дневника си Василий Чекризов. Купоните, които не били за хляб, обикновено заменяли за обеди в столовата, а те били толкова оскъдни, че повечето предпочитали да изчакат и да се надяват, че ако не днес, поне утре ще докарат нещо в магазините. На 27 януари 1942 г. не били „използвани“ 832 тона елда, 1399 тона месо, 2400 тона захар, 1290 тона мазнини. Повечето от тези продукти ги имало по складовете, но не можели да ги доставят по магазините, защото вагоните от Ладожкото езеро пътували 4–6 дена.6
Първите 50 грама масло и 100 грама захар или бонбони били раздадени в края на януари, но тогава пък спрели да правят хляб, защото нямало вода. Хората стояли на опашки в студа по няколко дни. Молели „отговорните работници“, дошли да ги успокояват: „Да можеха по-бързо да докарат хлебец“; „Три дена нищо не сме яли“. Вместо хляб раздавали брашно. Секретарят на Фрунзенския районен комитет на ВКП(б) Александър Тихонов разказва какво е видял в онези дни: „Дават на човека брашно, той сяда, защото толкова е уморен, че не може [...] да ходи, сяда, взема от торбичката брашно и го яде. [...] Седнала една старица и толкова алчно вади това брашно от торбичката, че не може да спре и яде, яде това брашно.“ Олга Гречина видяла как хората падали в хлебарницата, след като се наяли със сухо брашно: „Почваха гърчове, конвулсии и човекът умираше.“7